» Възникване на старобългарската писменост и на старобългарския книжовен език(Курсова работа)

РУСЕНСКИ УНИВЕРСИТЕТ „АНГЕЛ КЪНЧЕВ”
ФИЛИАЛ – СИЛИСТРА




Курсова задача
ПО
Старобългарски език
НА ТЕМА:

Възникване на старобългарската писменост и на старобългарския книжовен език





Изготвил: Проверил: .............
Даниел Милчев Йорданов /доц. Д-р Тодорка Георгиева/
1 курс
спец. Български език и английски език
фак. № 068326


СИЛИСТРА 2006
СЪДЪРЖАНИЕ

1.Основна характеристика на старобългарската литература

2.Възникване на старобългарската литература

3.Отношения между писменост и култура

4.Език и писмо в старобългарската култура

5.Старобългарският език – най-рано засвидетелстваният славянски език

6.Названия на старобългарския език

7. Морфологичен анализ на изречение на старобългарски език


1.Основна характеристика на старобългарската литература


Основна характеристика на старобългарската литература е че, тя:
възниква с тясна връзка с изповядването на християнската религия, (2) написана е на старобългарски език и със (3) славянско писмо, като (4) се следват византийските книжовни модели.
Старобългарският език се изгражда като трети официален литературен език в Европа след гръцкия и латинския.
В старобългарската култура са се използвали две азбуки – глаголицата, създадена от св. Кирил, и кирилицата, възникнала по пътя на пригодяването на гръцката азбука към писането на славянски. Кирилицата изтласква глаголицата и се налага като писмена система на средновековната славянска книжовност.

2. Възникване на старобългарската литература

Истинското раждане на старобългарската литература започва с официалното приемане на християнството като държавна религия в България. Нейният характер на би могъл да бъде разбран, ако не се има предвид това обстоятелство.
Старобългарската литература е християнска, защото главният подтик за нейното създаване, нейните смисли, образи, послания идват от християнската култура, тя отразява християнският мироглед и догматика (т. е. Системата от схващания които се приемат без доказване като абсолютна истина). Старобългарската литература възниква като книжовна продукция, без която изповядването на християнството на славянски е невъзможно. Същността на всяка религия е изложена в определени текстове. Те могат да бъдат записани или да се предават устно. Както в античните религии, така и в християнството съществуват молитви, чрез които вярващият осъществява връзката си с Бога, има произведения, предназначени за религиозния ритуал, разкази за боговете и пораждането на света и човека. Ето защо първите текстове, които възникват на старобългарски език, са преводи на най – важните богослужебни книги.
Тъкмо поради този факт пораждането на старобългарската литература е свързано с ред събития, станали извън пределите на България: мисията на братята Кирил и Методий в Централна Европа, в Моравия и Панония.
Когато говорим за създаването на българската литература, трябва да имаме предвид, че тя се крепи на два фактора: език и писмо – т. е. На писането на славянската азбука на славянски език.
Азбуката и първите книги на славянски са създадени от солунските братя Кирил и Методий. Те са изпратени от византийския император Михаил ІІІ (842 – 867) да проповядват християнството и да организират богослужебната практика в Моравия, централноевропейско княжество, населено от славяни. Византийският император е помолен за хора, които да проповядват на славянски, от княза на Моравия Ростислав, тъй като до този момент в страната е имало главно немско и италианско духовенство. Кирил и Методий заминават за Моравия през 863 година, като носят със себе си най – необходимите богослужебни книги, преведени на славянски език и написани на оригиналното писмо, създадено от братята: глаголица.
Езикът, на който се основават преводите на Кирил и Методий, е солунското славянско наречие (т. е. – наречие – отразяващо основните белези на езика на българската народност през ІX век, тъй като това е езикът на славянското население, живеещо в пределите на България). През ІX век славяните в различни краища на Европа говорят един общ език с някои местни разлики, които не са пречка за взаимното им разбиране. Тъй като Кирил и Методий са родени в Солун, те са владеели солунското наречие и са го превърнали в основа за езика на своите преводи. В Моравия върху езика на първите преводи оказва влияние и местното, моравско наречие. След идването на Кирило – Методиевите ученици в България влияние оказват особености, характерни за говора на книжовниците в Преслав.
Азбуката, която създават двамата братя, глаголицата, е съобразена със звуковия състав на славянската реч. Тя се оказва твърде различна от писменостите (по – специално гръцката и латинската), съществували през този период в Европа.
Ако писмото и езикът са водещи фактори в създаването на старобългарската литература, съществува и още една, важна политическа предпоставка за развитието на старобългарската литература: отношението на славянската политическа върхушка към славянската книжовност.
Възникнала като резултат от мисионерството на Кирил и Методий в Моравия, старобългарската книжовност се развива в България в съзвучие с политическите интереси на българските владетели. Старобългарската литература е най-мощното оръжие за християнизация у нас, тя се развива като резултат от усилията на българските владетели да запазят политическа и културна самостойност и след приемане на християнството чрез налагането на славянската писменост. През 865 г. Българският владетел Борис се покръства и обявява християнството за официална религия в своята държава.
До този момент съществуват няколко културни пласта, които без съмнение са имали своя устна словесност.
Славянските племена, както и прабългарите, влезли в състава на новообразуваната държава, несъмнено са носители на свой езически фолклор, на устна народна култура. Той обаче не е бил записан, останал е незасвидетелстван през българското средновековие, защото грамотните хора от тази епоха са били свързани главно с църквата – монаси, свещеници – и са използвали своите знания главно в областта на религията. Следи от езически представи обаче можем да забележим в редица апокрифни творби, преводни и оригинални. В западна Европа много от средновековните епически произведения на различни народи (епос, саги) са записани. Официалното богослужение в тези земи се е извършвало на латински език и така книжовниците не са имали усещането, че ще извършат светотатство, ако запишат езическите разкази на своите родни езици.
Освен това земите, в които обитават прабългари и славяни, са били части от Римската империя. Те са населявани от траки, гърци и римляни, носители на антична култура. Още в първите векове от разпространението на християнството в тези земи съществуват негови поддръжници, а след приемането му за официална религия в Римската империя процесът на християнизация и църковно строителство се задълбочава. При идването на славяните и прабългарите на Балканите те са в непрекъснат досег със съществуващата християнска култура по тези земи. Тези контакти са подпомогнали разпространението на християнството сред населението на новооснованата Българска държава.

3. Отношения между писменост и култура

И най – развитата цивилизация не може да съществува без писменост. Славянската книжовност се появява не само като следствие от процеса от християнизация. Тя сама на свой ред формира представите на българина през средновековието.
Когато старобългарският книжовник започва да твори сам, пред себе си той има образците на византийската християнска литература, а неговият образ за света е оформен изцяло под въздействието на християнската култура. Следователно старобългарската книжовност е средство за изразяване на представите за света. Много от основните понятия на християнството не са съществували в езика на славяните. Старобългарските книжовници са езикови строители. Те изковават нови думи на базата на славянски корени, които обогатяват старобългарския език. В старобългарския език от епохата на първата българска държава се съдържат множество прабългаризми ( думи, принадлежащи на езика на прабългарите), които най – често отразяват понятия, свързани с политическото управление (боритаркан, чръгобоил и др.). Те показват, че административната структура на България в този период следва най – вече прабългарски модели. Множеството думи от гръцки произход, които можем да открием в старобългарските паметници, показват непрекъснатото взаимодействие със средновековната гръкоезична култура.

4. Език и писмо в старобългарската култура

Когато старобългарската литература възниква, тя отразява едно уникално състояние за Европа през този период. Латинският език вече не е говорим език за нито една от народностите в Европа, а книжовният гръцки език се отличава много от говоримия. Старобългарската литература през този период е единствената книжовна традиция, базирана на говорим език.
Славянският език (а не езикът на прабългарите) е предпочетен за основа на книжовната традиция в България поради наличието на много числено славянско население в границите на Българската държава.
До идването на Кирило - Методиевите ученици в България прабългарите използвали своите руни – знаци, символи, или „черти и резки”, както ги нарича старобългарският книжовник Черноризец Храбър. Те се употребяват с практическа цел, могат да имат магическа функция и да означават някои абстрактни понятия. Така например знакът| | означава небе, но и върховното божество в прабългарския пантеон, Тангра. След приемането на християнството руни продължават да се употребяват, в този период често се среща знакът ?? ‘възвишение’, възможно е с него да се означава понятието „възвишен” – т. е. Бог.
Прабългарите са ни оставили множество каменни надписи, съобщаващи за военни действия, строителство, възпоменателни надписи за починали, летописни надписи. Те са били написани или на прабългарски, или на гръцки език, като и в двата случая се е използвало гръцкото писмо.
След приемането на християнство започват да се правят опити гръцкото писмо да се пригоди към славянския език.
През 862 – 863 г. Кирил създава глаголическата азбука, на която са написани и най – ранните преводи на славянски. Глаголическото писмо е оригинална знакова система, която до съвършенство следва звученето на славянския език. Кирил използва и знаци от различни други азбуки. Той вплита в буквите религиозна символика, като използва най – вече трите символа на християнството – кръст (символ на спасението от греховете чрез разпъването на Христос), кръг (символ на това че бог е без начало и край и е образ на съвършенството) и триъгълник (символ на християнския Бог в три лица Отец, Син и Св. Дух): Първата буква (а) наподобява кръст, така се внушава идеята, че това е християнско писмо, което идва от Бога и Бог е начало на всичко в света. Съкращението на името Иисус се изписва с и= и с= , т. е. . Така се преодолява линейността на писаното слово – дори и да обърнем обратно книгата, винаги ще можем да прочетем името на Иисус.
Глаголицата се разпространява в Моравия, България и Хърватско. Оригиналните творби от епохата на Първата българска държава са написани с глаголица.
Когато Кирило – Методиевите ученици идват в Плиска, те стават свидетели на опитите ма славянската реч да се нагоди към гръцкото писмо. Вследствие на тези опити възниква една азбука, която от почит към славянския първоучител се нарича кирилица. Тя е основана на гръцкото писмо, като са прибавени някои знаци, взети от първобългарските руни и от глаголицата. Кирилицата започва да се употребява активно, защото мнозина духовници, навикнали с гръцкото писмо, са изпитвали затруднения при писането на глаголица. Първите кирилски паметници се появяват още в X – XІ век. Процесът на заменяване на глаголицата с кирилица протича по-бързо в североизточна България, и по-бавно в югозападните предели на България, тъй като там книжовните традиции, създадени от Климент Охридски, са много здрави. Следи от глаголица се откриват в тези краища дори и през XІІІ век.
Кирилицата става основното писмо на старобългарската литература.

5. Старобългарският език – най рано засвидетелстваният славянски език

§ 1. Старобългарският език е най – рано засвидетелстваният писмено славянски език – първите му паметници са създадени през ІX век и са запазени от X – XІ век. Най – старите писмени паметници на руски език датират от XІ – XІІ век, на сърбохърватски език – от XІІ век, на чешки език – от XІІІ век, на полски – от XІV век, да не говорим за паметниците на другите славянски народи, които се появяват значително по – късно.
Но и по други признаци, преди всичко социолингвистични, старобългарският език заема особено, водещо място след останалите славянски езици. За това говори неговата периодизация, която се прави отчасти въз основа на чисто езикови критерии и отчасти на социолингвистични критерии. Самият старобългарски език, представен от паметници, писани през XІ век и дошли до нас от X и XІ век нататък, е най – старият период в историята на българския книжовен език.
Българската държава се създава доста време след като славянските племена са се спуснали на юг от Карпатите, преминали са Дунав и са се озовали на Балканския полуостров. Върху цялата тази територия, доколкото съдим от данните на писмените паметници, появили се след ІX век, както и от топонимията , а така също и от езиковите заемки в езици на народи, населяващи днес значителна част от споменатите земи (унгарци, румънци, сърби, гърци и албанци), българският език, или по – точно езикът на българските славяни, е бил относително единен и се е отличавал с редица характерни черти от езика на останалите славяни по онова време.
Благодарение на това, че е най – рано писмено засвидетелстваният славянски език, старобългарският език със своя звуков и граматичен строеж и с лексикалния си състав стои най – близко до праславянския език, т. е. езика, с който са си служили славяните в епохата, когато все още са представлявали относително единна знакова и етническа цялост, преди обособяването на отделните известни в историята славянски езици. Както е известно, тези езици се делят на три групи: западна, източна и южна. Звуковият, граматичният и лексикалният строеж на всички славянски езици и до ден днешен е много близък и проучванията на тяхното историческо развитие показват, че колкото по-назад отиваме в тяхната история, толкова сходството между тях става по – голямо и по – очебийно. Това обстоятелство ни дава възможност да заключим, че преди две – три хилядолетия разликите в езика на славяните са били така незначителни, че с пълно право можем да говорим за единен славянски език, който в науката е прието да се нарича праславянски. От този период няма писмени паметници, но въз основа на съществуващите общи звукови, граматични и лексикални черти във всички славянски езици ние с голяма вероятност и със значителна точност можем да реконструираме системата на звуковия и граматичния строеж и речниковия състав на праславянския език. Особена помощ в това отношение оказва старобългарският език, който поради ранното си писмено засвидетелстване отразява в значителна степен състоянието на праславянския език от последния период на неговото развитие – периода на късния праславянски език непосредствено преди разпадането му.
Сравнителната граматика на славянските езици, чиято основна цел е реконструирането на праславянския език във възможната му пълнота, се основава в своите проучвания на материал предимно от съвременните славянски езици и от тяхната история, и най – вече на българския с неговата най – стара документирана фаза на развитие – старобългарския език.
§ 2. Старобългарският език има значение и за историята на българския език, защото в неговата структура е отразен най – старият писмено засвидетелстван период от развитието на българският език изобщо. Приемствеността и развитието на езиковите явления на българския език от най – старо време – още от началото на формирането му – до ден днешен стават напълно ясни само благодарение на фактите на старобългарския език. С появата на първите старобългарски паметници се слага началото на историческия период в развитието на българския език. Проследявайки промените, които постепенно настъпват в старобългарския, среднобългарския и новобългарския период на българския език, ние можем да изградим по възможност най – пълната историческа граматика на българския език. Но същото важи не само за историческия период, но и за предисторическия, защото в историята на българския език различаваме и един предписмен период – от VІ век. За развитието на българския език през предписмения период съдим както по отделни думи, запазени в езици, съседни на българския, така и от фактите на топонимията в съседни на България територии.
Старобългарският език има голямо значение и за проучване историята на другите славянски езици. Ако той има важно значение за изучаването и установяването на фактите от предписмения период на старобългарския език, то не по – малко е значението му за установяването на фактите от предписмените периоди в развитието на другите славянски езици. Както видяхме, първите писмени паметници на другите славянски езици се появяват значително по – късно от първите глаголически паметници на старобългарски език. За проучването и на следващите исторически периоди от развитието на славянските езици, документирани вече с богата литература, старобългарският език има съществено значение, като дава богат материал за съпоставки.

6. Названия на старобългарския език

В старобългарската книжнина езикът, на който са написани старобългарските паметници, се нарича языкъ слов?нскъ. Така се е наричал езикът на славяните, които през втората половина на първото хилядолетие на нашата ера заселват югоизточната част на Балканския полуостров. По – късно при известни исторически условия тези славяни приемат народностното име българи, а езикът им – названието български език. Но до този сравнително късен момент те са продължили да се наричат слов?не, а езика си да наричат слов?ньскъ .
Поради особената съдба на българските славяни те отрано са влезли в контакти с романизираното и елинизираното население на Балканския полуостров, което е дало отражение върху по – нататъшния развой на техния език. По времето, когато Кирил и Методий правят първите си преводи на този език, създадените текстове са отразявали говоримия език с възприетата лексика от гръцки и латински произход.
Старобългарския език действително е служил за книжовен език не само на значителна част от славянския свят, но е бил употребяван и в неславянски страни (Влашко, Молдова). Но както латинският и гръцкият в международна употреба си остават латински и гръцки, така и старобългарският в международната си функция като книжовен език на Източна Европа ни най – малко не губи народностната си характеристика. Някои смятат, че има опасност под термина „старобългарски език” да се разбира не езикът на българските славяни, а езикът на Аспаруховите българи. Тази опасност е мнима, защото за езикът на Аспаруховите българи съществува специално название първобългарски или прабългарски. Други наричат старобългарският език староцърковнославянски, като имат предвид функцията, която е изпълнявал, и необходимостта да го разграничат от църковнославянския – руска редакция на старобългарския. Още най – старата употреба на този език в България обаче надхвърля рамките на църковния канон и обхваща всички сфери на обществения живот.
В българската наука открай време е прието Кирило – Методиевият език да се нарича старобългарски, като впрочем той се нарича от мнозина слависти, които изхождат от народностната му характеристика.

7. Морфологичен анализ на изречение на старобългарски език

Текст: „Из пространно житие на Кирил (Константин Философ)”
Страница: 15
Изречение: Първо

Въ Солоуньсцэ градъ бэ м9жь 3теръ, доброродьнъ и богатъ, именьмь Львъ, прэдрьж8 санъ др9гарьскъи подъ стратигомь.

Въ - (от) предлог с винителен падеж (при глаголи, които показват движение от едно място към друго) и с мест. пад. (за означаване на място) в

солоуньсцэ – Солун; съществително име ; м. р.

градэ- град; съществително име; м. р.

Бэ – беше; имперфект за 2 и 3 л.; ед. ч. от бъ?ти

м9жь – съществително име; м. р.; подлог; -io- осн.

+теръ – местоимение; някой, един

доброродьнъ – прилагателно име; благороден, от добър род

и – съюз; и

богатъ – прилагателно име; субст. Богаташ

именьмь – наричал; м. р.;глагол; ед. ч.

Львъ – лъв; съществително нарицателно; м. р.; ед. ч.

прэдрьжати, прэдрьж8, прэдрьжиши – нсв.; държа по право, притежавам, имам

санъ – м. р.; достойнство, чин, сан

др9гарьскъи – м. р.; военен чин, началник на войскова част

подъ – предл. с творит. пад. означава място под предмет под; с винит. пад. означава движение към място под предмет под

стратигомь – м. р.; началник; военачалник; градоначалник