ИДЕЯТА ЗА РОДНОТО В ПОЕЗИЯТА НА ВАЗОВ


Когато се прави обща историко-литературна преценка на създаденото от Вазов, винаги се откроява незаменимата му роля в градежа на нашата култура и на националното ни самосъзнание. Вазовото творчество се характеризира с изключително широк тематичен и жанров обхват, което дава основание на критиците често да го определят като ,,литература в литературата”. То е изява на едно респектиращо дарование, проявило се еднакво убедително в поезията, прозата, драматургията, публицистиката и превода. Редом с това в границите на отделните литературни родове Вазов създава текстове с различна жанрова ориентация. В поезията той твори интимни и граждански елегии, сатири, оди, поеми, балади и др. В прозата се изявява като автор на романи, повести, разкази, очерци и пътеписи. В драматургията пише исторически трагедии и социално-битови комедии. Така Вазов мощно разширява жанровото поле на българската литература и тя започва достойно да мери ръст с развитите чужди литератури.
В нашето културно битие творчеството на Вазов е свързващо звено между две художествени епохи - възрожденската и модернистичната. То доизгражда кодовете на възрожденската култура и предпоставя тяхното преобразуване в художествената дейност на модернистите. Тази ,,граничност” на Вазовото присъствие в българската литература го превръща в неповторим естетически феномен.
Най-безспорна характеристика на създаденото от Вазов е национално-обединителният му патос, култът към всичко българско. Художественото съзнание на писателя работи с подчертано национални категории и критерии, формирани през последния период на нашето Възраждане. Чрез тях то описва и оценява както събитията от миналото, така и следосвобожденската ни действителност. Непрекъснатото съизмерване на станалото и ставащото в нашето общество с кулминативните прояви на българския дух, превръща творчеството на Вазов в актуален и днес модел за национална идентификация.
В ранната Вазова поезия представата за родното се ,,отлива” в два характерни за възрожденската ни литература образа - на земята-рай и на страдащата майка-робиня. Първият намира най-ярка реализация в стихотворението ,,Де е България?” (,,Пряпорец и гусла”, 1876). Неговата композиция напомня гатанка, чийто отговор изброява множество емблематични за българското географски обекти. В поетическата визия на младия Вазов родната земя се асоциира с раждащото и щедро майчинско начало. Тя получава облика на ,,райско” пространство - красиво и плодородно, което излъчва сигурност, уют и топлота. В стихотворението се споменава и за ,,преминалата слава” на Преслав и Търново. Това цели да събуди в читателя национална гордост и историческо самочувствие. Финалът е екзалтирана прослава на родината, в която се прокрадва надеждата за свободно и щастливо бъдеще.
Под въздействие на ужасите при потушаването на Априлското въстание в поезията на Вазов се появява и образът на изтерзаната майка-родина, горестно оплакваща своите рожби - ,,На България” (1876).
Освобождението неминуемо променя поетическата концепция на Вазов за родното. Постигнатата независимост и превръщането на възрожденските идеали в реалност подкопават старата национална аксиология. Оказва се, че случилото се е по-различно от желаното. Ценностното съпоставяне между ,,вчера” и ,,днес”, между мечтано и сбъднато носи остро негативни изживявания. В представата за настоящето започва да доминира усещането за несигурност, обърканост, смислова неовладяност. В резултат на това миналото носталгично се ,,разхубавява” като мирен бит и разумно патриархално живеене (идилиите на Т. Влайков). Всички събития от близката ни история, които се свързват с неуспех, погром и страдание, самозащитно се изтласкват в периферията на българското съзнание, избягват се като лош спомен. Това обяснява и стремежа те да бъдат забравени. В същото време Европа, към която българинът бърза да се приобщи, се отнася пренебрежително към националната ни история. Западът ни възприема като безпомощна и слабо развита нация, получила свободата си ,,отвън”, със съдействието на цивилизованите народи-първенци.
В тази ситуация възниква остра потребност от цялостна концепция за събитията, подготвили Освобождението, чрез която българинът да се идентифицира, с която да се съотнася и съизмерва. Тя трябва да противодейства на разколебаните ценностни нагласи в нашето общество и на идеологическата агресия на чуждото, което подценява смисъла и значението на освободителната ни борба. С тази задача се натоварва Вазовият поетически цикъл ,,Епопея на забравените” (1881 - 1884). Той запълва нуждата от преосмисляне на нашата възрожденска история с цел достойното ни вписване в културно-историческата карта на Европа.
Цикълът се гради върху подсказаната още в заглавието му опозиция между миналото и сегашното, между описваното и описващото време. Миналото е представено като епоха на високите и героични проявления на националния дух, на ,,епическите” герои и събития. Настоящето, обратно, е подсказано като лишено от възвишени колективни пориви и историческа памет. Негова основана характеристика е състоянието на ,,забрава”, което застрашава чувството за национална идентичност. Очевидно заглавието ,,Епопея на забравените” е заредено с осезаем семантичен конфликт и идеологически патос. Епосът поначало остойностява ,,паметта”, той възкресява далечното минало, като изважда от архаичните му глъбини фигурите на ,,първите и най-добрите” (М. Бахтин), на героите. Определението ,,забравени” обаче се свързва със загубата на памет и деперсонализацията на личностите. В този смисъл Вазовият цикъл израства от противоречието между случилото се и случващото се, от сблъсъка на две различни гледни точки за смисъла на историята и ценното в нея.
Композицията на ,,Епопеята…” най-точно съответства на авторовото намерение да бъде възпята национално-освободителната ни борба, да се изтъкне ролята й в градежа и духовното преобразяване на нацията. ,,Пантеонното” начало в цикъла се свързва и с това, че фикционалният образ на миналото не е разгърнат в строг хронологически ред. Върховите прояви на национален героизъм са представени чрез отделни личности и събития, които сякаш побират в себе си енергията на прелома в нашата историческа съдба. Така цикълът, опазвайки в границите на отделните текстове битово-конкретните измерения на времето, ,,свива” огромни исторически периоди в един миг (,,Паисий”) и, обратно, превръща мига в компенсация на могъщ отрязък историческо време (,,Каблешков”).
Проблемът за хронологическата подредба на героите и събитията в ,,Епопеята…” може да бъде осмислен и по друг начин. Ако цикълът ,,бърка” в избора на историческата личност-първоначало, като изнася фигурата на Левски в челна позиция, то от одата ,,Паисий” нататък той коректно разполага във времето историческите факти и правомерно избира финала си - ,,Опълченците на Шипка”. Всъщност, спазването на обективния времеви ред би ощетило с нещо свръх-значимостта на Левски. Това би го приравнило с другите следпаисиевски личности и би отслабило представата за изключителната му роля в нашето духовно ,,порастване”. Затова Вазовият цикъл сякаш предпочита да отбележи две начални точки - чрез одите ,,Левски” и ,,Паисий”. Така, без да накърнява ,,ореола” на Паисий, той опазва внушението за значимостта на Левски.
Тези две личности се полагат и в различни смислови плоскости - Паисий описва нашия исторически опит от доробските времена, а Левски е новият активен творец на историята, задвижил нейната необратима събитийност. Единият започва писането на историята, другият набавя на бъдещите историци материал за описание и тълкуване. Обединява ги особената им връзка със словото, неговото използване като съхраняващо историческата памет и пробуждащо националния дух, приобщаващо народа към една нова - национална - религия. Но ако при Паисий самото слово е дело, то при Левски словото вече и подтиква към дело. И в двата случая става дума за словото-дух, посяващо зърната на националното самосъзнание и самочувствие.
Вазовият избор на останалите исторически личности, представителни за националната ни героика, днес може да предизвика известно недоумение. В ,,Епопеята…” липсват образите на Ботев, Каравелов и други видни възрожденци. Едновременно с това се появяват фигурите на по-малко известни исторически дейци - братя Миладинови и братя Жекови. Според Ст. Елевтеров този факт намира оправдание в асоциативните връзки на цикъла с евангелския текст. Изследователят твърди, че избраните от Вазов 12 личности дискретно са съотнесени с християнските първоапостоли, сред които има както изтъкнати пропагандатори на новата религия, така и по-скромни последователи на Иисус. От тази гледна точка в цикъла няма ,,малки” и ,,големи” герои. Саможертвата в името на националната кауза изравнява Левски и братя Жекови, Раковски и Кочо, Паисий и Волов. Може би затова в повечето творби смислов и композиционен център е смъртта на героя, видяна като върхово изпитание на личността пред лицето на националния идеал.
Инна Пелева също открива в ,,Епопеята…” знаците на християнската чувствителност. Според нея българската историческа драма добива истинска ,,видимост”, доказва се като ,,висока” и стойностна, когато участниците в нея са съотнесени с емблематични за християнството образи и ситуации. Например Левски и поп Кръстьо са сравнени с Иисус и Юда, които са универсални символи на саможертвата и предателството. Пътят на Караджата към бесилото пластично прерисува Иисусовото отиване на Голгота. С евангелски произход е и образът на героя-сеяч, който пробужда националното съзнание (,,Паисий”, ,,Левски”, ,,Каблешков”). Тези и много други следи на евангелската образност в цикъла утвърждават националната ни история като приобщена към първичните образци и значения, като мъченическо ,,очистване” на святото и възраждане на най-стойностното в българския духовен път.
Героите в ,,Епопеята…” могат да бъдат обособени на просветители (Паисий, братя Миладинови) и революционери (Левски, Раковски, Каблешков, Бенковски и др.). Така са очертани двата основни аспекта на възрожденската ни история - формирането на националното самосъзнание и последвалият го енергичен устрем към свободата.
От друга страна, населяващите цикъла исторически действуватели се делят на индивидуализирани и колективни. Първите са белязани с изключителност, но в тях е опазена и живата връзка с народа, с масата. Образите им събират трудно съвместимите признаци на ,,високото”, необикновеното, над-редното и ,,простото”, масовото, всекидневното. Например Левски е описан като носител на някакви свръхестествени качества - ,,невидим, фантом или сянка”, но в същото време той е и ,,кат дете прост”. Паисий е въведен като ,,един монах тъмен, непознат и бледен”, но после е оприличен на ,,древен библейски пророк”. Изключителността на тези герои се подчертава и чрез тяхната самотност. Левски е видян ,,самси, без другар”, ,,Бенковски е сам!”, Раковски - ,,един само буден сред толкова спящи”. Това ги прави различни, други, отделни - те са пробудените, ,,прогледналите” първи, водачите.
Подобен романтически герой, който рязко се извисява над останалите, българската поезия вече познава от творчеството на Ботев. За Вазов обаче е важна не само изключителността на тези герои, но и живата им връзка с народния колектив. Тя обуславя заразителността на техния пример, възможността в тях всеки обикновен българин да разпознае себе си. Всъщност ,,Епопеята…” описва драматичните перипетии, през които преминава превръщането на човека от масата в героична личност по подобие на Левски и Раковски, на Караджата и Волов. Синтагматиката (постепенното разгръщане) на цикъла изразява именно идеята за прехода от самотната и мъченическа саможертва на първите през героичното извисяване на ,,редовия”, обикновения българин до жертвената готовност на цялата нацията, т. е. от Левски през Кочо към опълченците.
Този преход е задвижен от дидактичната смърт на изключителните личности. Сред нейните варианти с най-голяма стойност е натоварено самоубийството (Бенковски, Кочо, Михаил Жеков, Волов). То е внушено като морална победа над поробителя чрез съзнателното избиране на смъртта в разрез с изконния инстинкт за оцеляване. Така се откроява духовното величие на героите, но и тяхната не-чудесност, обикновеност, тленност. Именно това съчетание на духовната несломимост с уязвимостта на тялото поражда приемствеността на героичния пример. Той се оказва човешки достъпен, постижим и повторим. Затова в ,,Опълченците на Шипка” саможертвата вече се превръща в модел на масово историческо поведение.
В този смисъл историческото битие на България е показано не толкова като външен преход от робството към свободата, колкото като драматично морално самоизграждане на нацията. Тъкмо това я прави и достойна за свободата. Във версията на Вазов тази метаморфоза не е плавна и постъпателна - тя е ,,скокообразна”, фантастична, извършваща се сякаш по законите на чудото (,,Каблешков”). Свръхестествеността на промяната мотивира и прехода от позора към славата, от многото трагични поражения на роба към победата, която ,,смива срамът и на клеветата строшава зъбът”. В чудодейното и взривно надмогване на робската психика, в неистовата готовност на призива ,,По-добре да мрем!” (,,Кочо”) се търси и българската свръхценност. Тя е подчертана чрез множество исторически сравнения и крайни хиперболизации. Например за Левски се казва, че бил ,,готов // сто пъти да умре на кръста Христов, да гори кат Хуса или кат Симона // за правдата свята да мре под триона…”. ,,Славната” Перущица е сравнена с Прага и Сарагоса, но в ,,Кочо” се и заявява, че тя ,,Картаген надмина, Спарта засрами”. Така цикълът внушава, че нашата история не само се изравнява с универсалните и общопризнати образци на героизъм, но и ги превишава - тя е изключителна, уникална, неподлежаща на сравнения. По този начин ,,Епопеята…” опазва националналното ни самосъзнание от идеологическата агресия на чуждото. Тя гради представата за неповторимата стойност на българското, чрез която можем гордо да отстояваме себе си в полето на световните ценности.
В следосвобожденската поезия на Вазов нова интерпретация получава и родната природа. Сега тя е представена не широкообхватно, а като ,,мозайка” от прекрасни, но трудно достъпни кътчета - Амбарица, Кадин връх, Мусала, Илина река, Бабини плазове и др. Старата географска емблематика (Балкана, Дунав, Вардар, Марица) се заменя с нова, тясно регионална. Лирическият пейзаж губи идеализираната си обобщеност и познатост. Променя се и гледната точка на описващия го субект - от статична и всеобхватна в динамична, познавателно напрегната, ,,откривателска”. Такъв начин на възприемане и пресъздаване на родната природа кореспондира с девиза на Алеко Константинов ,,Опознай родината, за да я обикнеш!”.
Устойчив в пейзажната поезия на Вазов след Освобождението става образът на планинския връх - Ком, Вола, Юмручал, Мусала. При това той е не само обект на възторжено описание, но и на трудно постигане: ,,Вървим, катерим се по върлий яр, // през камъни препречни, // нажежен дъх облива ни със жар - // от урвите напечени”. (,,Към върха”). Повтарящото се в тези текстове движение нагоре, към върха, придобива и символичен смисъл. То се свързва с победата на духа над тялото, с вътрешното преобразяване и извисяване на лирическия аз. Достигането на върха дава възможност и за ново оглеждане на родните простори. Често съзираната оттам българска земя е лишена от всякакви пространствени ограничения: ,,-Защо ми искаш тайните? - // каза гигантът стария, - // изглеждам аз безкрайните // граници на България!” (,,Мусала”). Подобна поетическа визия спори с възрожденската представа за ясно обособения и сякаш обозрим роден свят.
В следосвобожденската поезия на Вазов родината и нейната природа са ,,разширени” не само пространствено, а и ценностно. Българската природа често е описвана чрез митологизиращи я метафори и сравнения. Например Юмручал е назован ,,старопланински великан”, Пирин е сравнен със сфинкс и др. Така нейният образ се разтваря в някакви универсални смислови полета, придобива архаични параметри, започва да се колебае между родното и космическото. В ,,На Ком” и ,,Родопите” това, което е под върха, се осмисля ту като национално пространство, ту като част от природата изобщо. Появяват се и творби, в които природата изцяло се освобождава от белезите на родното - ,,Във всемира”, ,,Към природата” и др. Сега тя се възприема като въплъщение на някаква извечна, мъдра, но и загадъчна субстанция, на някаква божествена тайна, която човекът се опитва да разгадае. Той се стреми към сливане с природата, сред която се чувства приютен и утешен, защото тя е домът на всичко живо. Драмата на модерния човек според Вазов е в неспособността му окончателно да заживее в хармония с природата, в разлъчеността му с първичното и естественото. Контактът с природата му носи не само усещането за духовно пречистване и извисяване, но и трагичното прозрение за мимолетността на това състояние. Този нов и философизиран образ на природата вече ,,предсказва” модернистичния дух, обръщането на творческото съзнание към вечните въпроси на битието и мирозданието.
В поезията на Вазов, създадена след Освобождението, националната идея намира оригинална изява и в апологията на българския език (,,Българският език”, ,,Родната реч” и др.). Езикът съхранява културната памет на етноса. Той свързва поколенията върху оста на историята, споява родово-семейната общност и бележи вечно живата връзка с ,,тая, дето ни роди”. Отговаряйки на нападките срещу нашето слово, на клеветите и ругателствата, лирическият аз от стихотворението ,,Българският език” изтъква и едно особено качество на родната ни реч. Това е нейната способност да въплъти най-високите полети на творческия дух, проявите на националния художествен гений. Така възхвалата на родния език ,,пренася” и идеята за българското достигане на световните ценности, което сега е проектирано не в полето на историята (както в ,,Епопея на забравените”), а в това на художествената култура. Освен потенциала на творческа субстанция езикът ни притежава според Вазов и необикновена действена мощ, силата на възмездие, стоварващо се върху неговите отрицатели: ,, и с удара на твойта красота // аз хулниците твои ще накажа.”
Сръбско-българската, Балканската и Междусъюзническата войни пробуждат родолюбивия патос у Вазов. На тях поетът гледа като на възможност да бъде потвърдена нашата историческа слава, да се повтори героичността на предосвобожденското време. За Вазов същинското битие на нацията се изявява само в драматичен сблъсък с чуждото, който доказва превъзходството на нашия национален дух, неговата изключителност. В такава ситуация според Вазов се проявява истинската българска същност, изконният смисъл на ,,своето”. И още нещо, винаги, когато над България е надвиснала опасност, Вазов реагира, създавайки поетически творби, чиято цел е да бранят националното достойнство и съзнание. В този смисъл неговото творчество изпълнява ,,охранителна” функция спрямо на националната идея.
В стихосбирката ,,Сливница” (1886), посветена на Сръбско-българската война, намира израз сложното и нееднозначно отношение на Вазов към преживяното. В нея, зад очевидния й патриотичен патос, се долавя планът на митологичните образи и символи, който осезаемо разширява смисловите й граници. Водеща в тази поетическа книга е темата за изключителната жертвеност на обикновения български войник - ,,Българският войник”, ,,Завръщането на лавроносните войски”, ,,Само ти, солдатино чудесни” и др.
В последното от изброените стихотворения лирическият глас е изразител на възторг, който граничи с умиление и коленопреклонение. Текстът се основава върху проста метонимия - солдатинът е събирателен образ на цялата българска войска, чийто героичен дух, от своя страна, е въплътен във всеки отделен воин. Онова, което споява поведението на индивида и колектива, е хипнотичната власт на общия идеал - България. Особеното в образа на българския войник тук е, че в него последователно е посочена и отречена близостта му с юначния герой от националния фолклор. Ако в началото той е наречен ,,юнако неизвестни”, то после са му отказани присъщите на фолклорния персонаж атрибути на чудесното: ,,Крилат не си - планини префръкна …”. Полагането на този образ в полето на героичното и изключителното (1-ва строфа) неочаквано се отрича: ,, …герой не бе - как се мре научи”. Това изтъкване на обикновеното и ,,простото” в образа на българския воин е повтарящ се семантичен жест във Вазовата поетическа хроника за войните. Той цели да възвеличи подвига на безименните люде, на обикновения българин. проявите на родолюбива жертвеност да бъдат обвързани с духовното, с трансцендентното - с чудото на масовата саможертва. Това отново, както и в ,,Епопеята…”, бележи българското с изключителност и уникалност.
В ,,Сливница” Вазов вае и внушението за българската воинска слава (,,При царибродския бой”, ,,Бойното поле при Сливница”, ,,Тракия” и др.). Тя като основен компонент на културната памет е водещ мотив в знаменитото стихотворение ,,Новото гробище над Сливница”. Заглавието насочва към решаваща за изхода на Сръбско-българската война битка, в която нашата армия побеждава, но с цената на много жертви. Паратекстът откроява пространство едновременно реално (Сливница) и универсално - на вечния покой (гробище). Така той кръстосва в себе си конкретното историческо събитие и вечността. Тази смислова раздвоеност се разрешава в полза на християнската мисловна нагласа. Потвърждава го фактът, че тук смъртта не е рязко противопоставена на живота. Тя е видяна като ,,блажено успение”, т. е. като преход към на абсолютна омиротвореност. Като разръща темата за смъртта, текстът очертава и преображенията, преживени от бранителите на отечеството: от ,,зова за борба” през героичната смърт към вечния живот в паметта на нацията. Сътворяването на памет е противодействие на забравата, която е укорно въведена в 4-та строфа на творбата: ,,Но кой ви знай, че спите в тез полета? // Над ваший гроб забвеньето цъфти”. Оказва се, че споменът за загиналите е жив само в съзнанието на майките им ,,свети” и на поета. Той е вечно жива болка и свидна непрежалимост. Така текстът сбъсква памет и забрава, святост и профанност, възхищение и укор. Умрелите и техният подвиг са съотнесени с ,,високото”, с патриотичния идеал: ,,Българийо, за тебе те умряха …”. Той, както и във възрожденското мислене, се обвързва с идеята за дълга и саможертвата. Връзката между загиналите воини и България е изразена чрез метафоричния двучлен ,,майка - синове”, характерен за доосвобожденската ни литература. В последната част на творбата заплахата от забрава е преодоляна чрез поетовото слово, което се ,,отлива” в песенна възхвала: ,,Борци, венец ви свих от песен жива …”. Тук венецът е двойствен символ - на прослава и тъга по свидните жертви. Прославата се осъществява и чрез различното именуване на героите. В първата строфа те са наречени ,,покойници”, което е в съзвучие със скръбната мисъл за смъртта и тлението. Във втората са определени като ,,деца бурливи”, а в трета са асоциирани със синове на майка-България. В четвъртата строфа героите вече са назовани ,,борци”, а цялата градираща номинативност завършва с обръщението-пожелание: ,,Юнаци, лека нощ!”. То събира в едно възхвалата, паметта и покоя.
В стихосбирката ,,Под гръма на победите” (1914) е повторен образът на ,,гледащата” България от ,,Епопея на забравените” - ,,България гледа”. Така на текстовата повърхност е изведена смисловата връзка между двата поетически цикъла - войните са видени като нова ,,епопея” на българския дух, съпоставима с национално-освободителната ни борба. Това формира представата за нашата история като непрекъснато движение ,,напред” и ,,нагоре”. Тя според Вазов е постоянно сбъдваща се приемственост между бащи-мъченици и синове-герои.
Националната идея намира в поезията на Вазов още една специфична реализация - в темата за гражданската мисия на поета. Тя трайно присъства във Вазовото творчество от ,,Новонагласена гусла” (1875) до ,,В бъдещето” (1913). Като минава през различни смислови колебания в разработката на тази тема, Вазов превръща поета в респектираща социокултурна фигура. Той символизира духовното единство на нацията, проповядва високите общностни ценности и идеали, отстоява родното срещу агресията на чуждото, воюва с националния нихилизъм. Но в акта на творчеството поетът открива и себе си, своята идентичност като ,,български поет”. Това сливане на индивидуалния и националния дух, на преходното и вечното, завинаги вгражда твореца в паметта на нацията, обезсмъртява го: ,,Не ме смущава див вой от омрази, // на завистта не стряска ме гневът, // спокойно гледам в бъдещето ази: // там мойте песни се ще се четат