ВОЛЖСКА БЪЛГАРИЯ


Историята на наследниците на котрагите, преселили се под предводителството на Кубратовия син Котраг на североизток от Старата Голяма България, е слабо позната у нас. В кратката История на България / Изд. Наука и изкуство, С., 1983./ и е отделен един абзац от пет реда : “Под натиска на хазарите вторият Кубратов син Котраг се изселил с част от прабългарските племена по долината на река Волга. През Х в. В Средното Поволжие Котраговите прабългари образували самостоятелна държава, известна като Волжско-Камска България. Това представлявало продължение на прабългарското разселване в Европа.” Малко повече сведения има в учебника за 11 клас, от 1996 г., на издателство “Отворено общество”. Споменава се, че държавата е приела исляма и е просъществувала до ХІІІ век, а нейна столица е бил град Болгар. Ако до 1989 г. тази сериозна непълнота би могла да бъде обяснена с политически и идеологически съображения – съвременните Башкирия и Татарстан, върху чиято главно територия в миналото се е простирала Волжска България, са били автономни републики в състава на Руската Съветска Социалистическа република - то трудно обяснима е незаинтересоваността към историята на този дял от българската общност днес.
Не е единно мнението на изследователите нито по въпроса за времето на създаването, нито на погиването на Волжска България. Както вече споменах, в нашата историческа наука се е наложило становището, че държавата е създадена през Х век. В труда си “Първобългари” Веселин Бешевлиев не се ангажира с посочване на времето на създаване на държавата. Просто споменава, че през Х век тя вече е съществувала и нейна столица е бил град Болгар. По-конкретен е Петър Добрев. Според него, държавата на волжските българи е създадена през периода 680 – 690 г. Не съществува единно мнение и по въпроса за края на държавата. Повечето изследователи го поставят в 1237 г., когато Волжска България е подчинена от татарите. Но съществува и мнение, според което в последващия период държавата е била само васална на Златната орда, а е била унищожена под ударите на руския владетел Иван ІV Грозни и през 1584 г. последният български сеид се подчинил на сина на Иван ІV Грозни – Феодор Иванович.
В статиите си, събрани в изданието “Величието на Волжка България”, Татяна Яруллина споделя последното становище. Според нея, историята на Волжска България се дели на три периода : великобългарски /ІХ – ХІІІ век/, златноордински /ХІІІ – ХV век/ и казански /ХV – ХVІ век/.
В края на ІХ - началото на Х век към Идел-Уралската част на Волжска България са присъединени териториите от Карско море до Каспийско море, от устието на р. Ока, до устието на р. Енисей. Върху тези територии българите основали повече от двеста града, най-известните от които са Булгар /VІІІ в./, Биляр /922-925 г./, Самар /дн. Самара 912 г./, Астрахан /1122 г./, Уфа /1185 г./. Биляр, който през периода ХІ – ХІІІ век станал столица на държавата, бил много голям за периода на Средновековието град с около 150 000 жители. Някои изследователи твърдят, че е бил втори по големина европейски град, след Константинопол. През този период, Волжска България овладяла важни търговски пътища от Азия за Европа и се превърнала в мощна източноевропейска държава.
През 922 г., по време на управлението на хан Алмъш, волжските българи възприемат като официална религия исляма, от арабски емисари. Това дава силно отражение върху културата и, както и върху насоката на отношенията и с мощната Киевска Руска държава, възприела през 882 г. източното християнство. Военното съперничество между Русия и Волжска България продължило няколко века. Хронистите споменават за битка между Суздалския княз Всеволод и българския владетел Хабдула Челбир /1178 – 1225 г./, през 1183 г., на брега на река Кама, завършила с победа за българите.
През 1223 г., по време на управлението на същия владетел, монголските завоеватели, наричани татари, нападнали Волжска България от Запад, след победата им над руснаците, при река Калка. Сражението, което се завързало при гр. Кермен /в днешната Уляновска област/, завършило с пълен разгром на татарите. Хабдула Челбир разрешава на татарския пълководец да прибере останките на своето войнство, но разменил пленниците срещу овни. Оттам Керменската битка получава името “овнешка”. Второ поражение монголите търпят от цар Алтънбек, през 1232 г., при Бугулма. Така Волжска България става единствената европейска държава, удържала военна победа през посочения период над този завоевател.
През септември 1236 г. започва ново татарско нашествие във Волжска България, под предлог, че е в помощ на българския емир Гази Барадж. С огромна войска монголите обсаждат столицата Биляр и след 45 дни тя е превзета и разрушена, а цар Алтънбек – убит. На българския трон в новата столица Нур-Савар, е възкачен с титлата “емир” Гази Барадж.
Като съюзник по принуда на Монголската империя, Волжска България отстъпила на монголските ханове Долното Поволжие, като получила в замяна контрола над част от североизточните руски земи, с градовете Ярославл, Устюг, Джуне Кала /Нижни Новгород/ и др. Тази размяна на земи предизвиква силното недоволство на част от българските феодали. През 1240 г. те, водени от внука на Хабдула Челбир – Исмаил Джика, и от сина на Алтънбек – Боян Мохаммед, вдигат въстание, което за малко не провалило похода на монголите срещу Киев. Както това въстание, така и новото антимонголско въстание през 1246 г., било жестоко потушено, градът Нур-Савар бил разрушен и столица на Волжска България отново станал град Болгар.
През 1262 г. хан Берке отцепва областта Кипчак от Монголската империя. Кипчакската орда, наречена по-късно от руската историография “Златна орда”, подчинила Русия. България предпочела да запази съюза си с Монголската империя. Във военния сблъсък през 1278 г. Волжска България претърпяла тежко поражение от обединените руско-татарски войски. След битката, десетки хиляди българи намерили смъртта си /според някои историци броят на жертвите достига 1 000 000 души/. Четиридесет градове и стотици села били разрушени. Въпреки че била принудена да признае върховенството на Кипчакската орда и да и заплаща данък, Волжска България не влязла в състава и. Няколко години по-късно, през 1293 г., българските войски били привлечени в помощ на татарите срещу разбунтували се руски князе. Българите потушили метежа, превзели градовете Муром, Владимир, Суздал, Москва и др., а Новгород бил обложен с данък в полза на Волжска България. Срещу ролята си в потушаване на метежа данъкът, който държавата плащала в полза на Кипчакската орда бил значително намален. Относитгелното спокойствие през следващите години довело до съживяване на търговията и селското стопанство. Но при хан Узбек /1312 – 1340/ Ординският данък започнал непрекъснато да се увеличава. След смъртта на този владетел избухва чумна епидемия. Тя, както и зачестилите набези на татарите принудили българските владетели организирано да изселят по-голямата част от задкамското население. А в 1360 г. била преместена и столицата на Волжска България от гр. Болгар, в гр. Казан.
В средата на ХІV век Кипчакската орда започва да се разпада и независимо от усилията за обединение на редица ханове, в началото на ХV век се разделила на няколко части. Възползвайки се от отслабването и, зависимите държави започнали да се отделят от нея. През 1436 г. се обособил независимият Кримски султанат, а през 1445 г. – Волжска България и Московската Руска държава. След като станали отново независими, владетелите на Волжска България приели титлата “сеид”, която в ислямската управленска йерархия стояла по-високо от досегашната – “емир”.
През 1551 г. руският цар Иван ІV Грозни завзел от Волжска България част от Казанската област, а през следващата година, след 7 седмична обсада превзел столицата Казан. Заедно с цялото население на столицата, загинал и сеидът – поет Ядкар Артан Кул-Ашраф /”Кулшериф” в руските летописи/, а руските войски разрушили около 30 български градове. Три години по-късно Иван ІV Грозни превзел град Астрахан. Столица на държавата станал град Корим-Чаллъ. През 1553 г. Волжска България повела срещу Русия т.н. Ловна война, за освобождаване на завладяните земи, но след първоначални успехи, руските войски взели превес. Новият сеид – Хусаин – бил принуден да напусне Корим-Чаллъ и държавното управление се преместило в Уфа – последната столица на Волжска България. През 1569 г. Иван ІV Грозни поискал от последния български владетел – сеид Шейх-Гали – да му предаде областта Башкорт и използвал отказа му като повод за ново нахлуване във все още свободната част от Волжска България. След ожесточена съпротива, през 1574 г. сеидът бил принуден да изостави столицата, но само след няколко години, през 1579 г., отново я завладял. Въпреки тази военна победа, държавата била изтощена до крайност, което принудило владетеля през 1584 г. да признае върховенството на новия руски цар Феодор Иванович, след като монархът обещал да зачита законите и обичаите на българите.
Така завършила политическата история на Волжска България – държавата, оставила трайна политическа и културна следа в европейския Изток.
Веднага след подчиняването на Волжска България, руският царизъм започнал политика на разрушаване на националното самосъзнание и етническо единство на българите. Забранено е названието “българин”. Западните българи са обявени за “мишари”, казанските българи – за “татари”, а източните българи – за “башкири” и започнал да разглежда тези неотменни части на българската народност като три отделни народа. С официалната версия, че казанските българи са татари, се целяло унищожението на Волжска България да бъде оправдано като възмездие срещу татарите за двувековното иго на Ордата над Русия. Същата по насоченост денационализаторска политика провежда и Съветска Русия след Октомврийската революция от 1917 г.
Волжките българи са народ с развито стопанство. Данни за това са налице още от Х век. В пътеписа си арабският мисионер Ибн-Фадлан отбелязва : “Когато наближихме царя на сакалибите /волжките българи/ на разстояние два дни и една нощ път, той изпрати да ни посрещнат негови васали, заедно с децата и братята им. Те ни посрещнаха, носейки хляб, месо и просо и тръгнаха с нас.” /Ибн-Фадлан. Пътешествие. С., 1992./ Това посрещане – с ритуален хляб в ръце – рязко се различава от начина на посрещане, който са устроили на мисионера тюркските големци, през чиито земи е преминавал. Явно е, че волжките българи са били уседнал земеделски народ, с развито земеделие. Според унгарския историк Геза Фехер, тази е основната причина българите да създават трайни държавни образувания на различни места в Европа. Ибн-Фадлан споменава още, че те не разполагали с маслиново масло, но използвали за приготовление на храната си рибено масло, което явно говори за развит риболов. Споменава и за богатите им пазари. Налице са данни за развита търговия у този народ, улесняваща стопанските връзки между Източна и Северна Европа с Близкия изток и носеща значителни приходи на държавата. За високо развит за времето си пазар говори и въведеното от средата на Х век сечене на монети.
Във Волжска България възоснова на арабската писменост през ІХ – ХVІ век разцъфтяват литературата и науката, запазили своите традиции чак до ХХ век. Така П. Знаменски, ректор на Казанската духовна академия, в началото на ХХ век отбелязва, че населението в Казанската губерния, съставено предимно от волжки българи е изцяло грамотно. А в своя труд “Империализмът като висш стадий на капитализма” В.И. Ленин отбелязва, че при местните казански жители “... има едно училище на сто човека от двата пола, при православните – едно на хиляда и петстотин – три хиляди души”. Смяната на арабската азбука с латиницата, през 1927 г., а после – на латиницата с кирилица, в един миг превръща един народ с хилядолетна грамотност и култура в безграмотен.
През цялото си съществуване Волжска България е изпълнявала своята историческа мисия като буферна зона, защитаваща Европа от монголските и другите азиатски нашественици, а от друга страна, бранеща многобройните азиатски /урало-сибирски/ народи от руско нахлуване.


Използвана литература :

Кратка история на България, С., Наука и изкуство, 1983.
Бешевлиев, В. Първобългари. С., Издателство на ОФ, 1984.
Добрев, П. Светът на прабългарите. С., ИКК “Славика – РМ”, 1994.
Добрев, П. Българи, тюрки, славяни. С., ИК “Огледало”, 1996.
История на България. / П. Делев и др. С., Отворено общество, 1996.
Фехер, Г. Ролята и културата на прабългарите. С., ИК “Огледало”, 1997.
Ашняки, А. Българите – башкири през вековете и днес. С., Светлик, 1998.
Добрев, П. Българските огнища на цивилизация на картата на Евразия. С., Тангра ТанНакРа, 1998.
Яруллина, Т. Величието на Волжка България. С., ИК “Огледало” ИК “Български хилядолетия”, 2002.