ОБРАЗУВАНЕ НА БЪЛГАРСКАТА НАРОДНОСТ

(по проф. Васил Златарски)



Въпросът за образуването на българската народност е бил винаги един от най-интересните за българската история и историография. Не случайно най-известните български историци му отделят подобаващо място в своите изследвания . Една от първите разработки, направени у нас върху този проблем е на професор Васил Златарски. Тъй като е един от първите опити за изследване на сложния процес на формиране на българската народност тя заслужава да и се отдели специално внимание.
Според В. Златарски две са събитията в историята на Балканския полуостров, които изиграват особено важна роля при образуването на нашата народност : 1) заселването и закрепването на славяните на Балканския полуостров ;
2) основаването на българската държава. Тези две събития дават окончателна етническа физиономия на Балканите –славянската, поставят началото на нова политическа единица – българската, създават нов културно-исторически тип –славянобългарския.
Славянската колонизация е датирана от началото на VІ век до средата на VІІ век. През този период почти целият Балкански полуостров е гъсто населен със славяни.
Изключение правели големите градски центрове и приморските селища, в които населението запазило своя етнически състав (предимно гърци, италийци, елинизовани и романизирани траки и др.). Някои славянски племена, които се поселили в южните части на полуострова (Тесалия, Епир, Елада, Пелопонес), били принудени да признаят върховната власт на императора. Но в по-голямата си част (в Мизия, Македония, Добруджа и Тракия) славянските племена живеели напълно независимо от властта във Византия като извършвали многократни нападения срещу големите градовете (показателен е факта с няколкратните масирани нападения над град Солун). И така, до средата на VІІ век голяма част от Балканския полуостров е бил населен със славянски племена, които стават основния етнически елемент по тези земи. Интересен момент при В. Златарски е отношението му към т.нар. “тракийски елемент или субстрат”. Според него завареното от славяните население, не оказало никакво влияние върху изгражда- щата се българска народност. Разбира се по късните изследвания доказват, че тракийският елемент има определено влияние при формирането на нашата народност и култура, но през тези ранни години в българската историография се акцентира най-вече върху славянския елемент при формирането на българската народност.
Според В. Златарски въпреки своята многобройност славянските
племена не биха могли да окажат голям отпор на на “оная унаслед-
явана от векове римско-византийска цивилизация”. Това най-добре
ни показва съдбата на пелопонеските, епирските и тесалийските
славяни : те, колкото и многобройни да са били с течение на времето
се “обърнали в гърци”.
Същата участ би споходила според Златарски и другите славянски племена, които населявали земите на Македония, Долна , Горна Мизия и Тракия. Византия би постъпила с тях така, както с много други етноси и племена, живели на нейна територия , а именно използвайки стария римски принцип -divide et impera. Успехът на византийската политика се корени в умелото използване както на военна сила , така и на културно и религиозно влияние. Точно в този момент на заплаха от културно и етническо обезличаване на сцената се появява “един неславянски народ от хунски произход”– първо-българите.
Първобългарите, които до този момент играят важна роля по източните и северни брегове на Черно море, за да избегнат заплахата от появилите се тогава от Средна Азия хазари, били принудени да се разделят и тръгнат в различни посоки. Една част от тях, предвождани от своя хан Аспарух (Испор) към средата на VІІ век се появяват на североизточната граница на Византийската империя, с цел да търси земя за поселение. Те сключили споразумение с цариградското правителство и се поселили в днешна Северна Добруджа със задължението да пазят тамошната граница на империята от нахлуването на нови варвари (най-вече от хазарите). Възползвайки се обаче от затрудненото положение на Византия (арабите били под самия Константинопол) българите нахлули на юг и влезли в контакт с мизийските и дакийските славяни. В. Златарски приема, че между първобългарите и славяните възниква политически съюз, начело на който застават първобългарите поради своята военна дисциплина и “яка държавна организация”.
В Константинопол не са могли да не обърнат внимание на
новата сила от североизток, която застрашавала цялостта на европейските владения на империята. Още първият опит, направен от император Константин ІV Погонат (668-685), за унищожаване на опасния съюз, останал без резултат. Напротив, този несполучлив опит издигнал още по-високо значението на съюза както за българите, така и за славяните. И така през 681 година (според В. Златарски годината на основаване на българската държава е 679) била официално провъзгласена” новата федеративна славяно-българска държава* начело с българския хан Аспарух.
Новооснованата държава имала за своя столица Плиска. Начело на държавата стоял ханът, след него се нареждали кавханът и тарканът. Аристокрация в държавата се деляла на : висша-боили, низша-багаини. Народът се делял на различни племена или родове, като славянските племена имали свои князе, които стояли начело на местната войска.
Първата епоха на тази държава преминала при пълен успех. Благодарение на честите промени на византийския престол, България не само започнала да се меси във вътрешните работи на империята, но и да присъединява към териториите си нови земи от Византия, които били населени предимно със славяни (главно дакийски и горномизийски). При втория български владетел Тервел (701-721) границите на България се разпрострели и на юг от Стара Планина, като включила в пределите си “славянската област Загоре”.
* - много е спорен т.нар. федеративен характер на българската държава катосе има в предвид, че през този исторически период при подобни обстоятелства ранноевропейските държави не познават съюзните отношения. Обикновено един народ или племе се налага над другите, освен това, това не означава, че ги “заробва”, а по скоро върховната му власт е призната доброволно от тях. Въпреки това засега широко е вързприето мнението на В. Златарски за съюзния характер на българската държава.

След закрепването на цетралната власт във Византия при Исаврийската династия, император Лъв ІІІ (717-741) избягвай-ки да наруши мира с България от 716 година, предприел редица мерки особено към македонските славяни. За известното време ромеите постигнали целта си подпомогнати от вътрешните междуособици след смъртта на Тервел. По това време император Константин V Копроним прави девет похода срещу България с цел да я унищожи. Той не успял и поради силния отпор на славяни и българи , и поради появилото се иконоборско движение във Византия.
Този първи опит за унищожаване на младата българска държава показал огромното значение на славянското население за укрепването на страната. Тъкмо тоя резултат разкрил пред бългските владетели, че от количественото увеличение на славяните е зависела мощта на самата държава. По тоя начин още през втората половина на VІІ век е съзряла идеята, че българската държава ще може да запази независи-мостта си само ако българския владетел се яви като “освободител и обединител на балканските славяни и главно на сродните с българските”.
Тази идея за пръв път е била оценена от хан Телериг (768-777), но той не успял да направи нищо, защото е трябвало да се бори с все още силното болярство. Много по-широко приложение получила идеята за обединяване на всички славяни при енергичния хан Крум (803-814). След като унищожил аварската държава и разширил северната граница на държавата до река Тиса и Прут и до Карпатите, той тръгнал по пътя на своите предшественици към югозапад и сполучил да присъедини Софийската област и земите на Горна Струма и Места. Катастрофата, която сполетяла византийския император Никифор І Геник през 811 година в теснините на Върбишкия проход, не само избавила българите от една страшна
опасност, но и закрепила всички техни завоевания на запад. Освен това тя издигнала българския господар пред очите на славяните, които били все още в границите на Византия.
Както беше споменато по-горе, при основаването на българската държава двата етнически елемента – българи и славяни, образували един политически съюз, начело на който застанали българите. Във вътрешността си обаче двата народа оставали отделени един от друг според своите обичаи, наред-би и вярвания. Този етничски дуализъм в държавата не е
можел да продължава. Стремежът на българите в лицето на своите боляри да запазят господстващото си положение в държавата, от една страна, а от друга – домогванията на славяните до равноправие поради издигането си като важен фактор все повече изостряли конфликта помежду им.
Законодателството на Крум постигнало едновременно няколко основни цели. Първо, се ликвидирало славянското и българското обичайно право т.е. постигало се единство в правовите отношения в държавата. Второ, чрез това законодателство се затвърждавала ролята на владетеля т.е. засилване централизацията на страната. Чрез постигнатото единство в правовите отношения се способства и за ускоряването на още един процес – това е процесът на славянизация на държавата. Това разбира се е логично и с оглед новите завладени територии от Крум, в които е преобладавало славянското население т.е. съотношението между славяни и българи ставало още по –внушително в полза на славяните.
Друго явление, което се наблюдава при Крум е разпространението на християнството, за което спомогнала и политиката на Крум за преселване на големи маси от Тракия, в чийто състав имало немалко християни. Те започнали да разпространяват между населението на новите си поселища идеите на християнската вяра. Постепенно новото учение започнало да се разпространява и между самите българи, особено между ония, които имали непосредствен контакт със славяните-християни. По този начин християнството, макар и да не било господстваща религия, се налага като важен фактор при славянизацията на страната и формирането на българската народност.
Политиката на Крум не допадала на българските боляри, чийто интереси засягала най-много. След смъртта на Крум на престола дошъл неговия син Омуртаг (814-831), който повел една антиславянска политика в съответствие с интересите на българското болярство.* Тази реакция се изразявала в гонение на християнството, което е било насочено не толкова против християните, колкото против славяните, които са били христи-яни. С издигането на славянските първенци при Крум, което било свързано със засилването на централната власт, българ-ските боляри се чувствали все по-маловажен фактор в държа-вата. Преследването на християните било по-скоро предлог за болярите, за да унищожат придобитото при Крум влияние на славянските князе.
* - мнението на В. Златарски за антиславянската политика на Омуртаг и Маламир е доста спорно. То може да се обясни със схващането му, че процесът на централизация на държавата и оформяне на българската народност е съпроводен от конфликт между българския хан,който се опира на славянското мнозинство, и българското болярство, което се стреми да запази своита права. Много по-логично е да се твърди, че при Омуртаг гоненията на християните са продиктувани от страха на българския владетел от политическото и културно влияние на Византия.

Във външната си политика Омуртаг се отказвал от политическите планове на баща си относно обединяването на българските славяни. Пример за това е 30-годишния мир, сключен с Византия, както и бунтът на славяните абодрити, браничевци и тимочани.
Управленито на Омуртаг и сина му Маламир (831-836) бил последен опит на българските боляри да закрепят надмощието на българския елемент. Този опит бил обречен, но напълно разбираем от гледна точка на страха на българите от Византия, която се опитвала чрез славяните да наложи своето влияние над българската държава.
При приемника на Маламир, Пресиан (836-852), става бързо разширение на българските граници в посока югозапад, където са се поселявали българските славяни в Македония. Като се възползвал от критичното положение на Византия, преди-звикано от войната й с арабите, Пресиан присъединил към държавата си днешна Централна и Западна Македония, областта между Горни и Средни Вардар и Черни Дрин, заедно с Косово поле и на юг до Охрид и Прилеп, а също така и част от областта на племето струмци по средното течение на Струма.
Вътрешната политика на Пресиан се определяла от външната, главно от политиката му спрямо славяните, която била толерантна, особено към християнството, което вече не било преследвано.
В средата на ІХ век България имала широка територия и строга организация, но й липсвало вътрешното единство. Може да се каже,че все още нямало български народ, като една обособена общност. Процесът на изграждане на българската народност получил своя най-голям тласък при управлението на приемника на Пресиан – Борис І (852-889).
Това вътрешно единство Борис потърсил в християнството. Приемането на християнството и обявяването му за господстваща религия в държавата се налагало поради две основни причини :
1. поради положението на страната спрямо съседните християнски държави и най-вече спрямо Византия. Империята гледала на другите държави като неравностойни на нейното доминиращо положение. Не трябва да се пренебрегва факта, че по това време България е била единствената от големите европейски държави, които не са били християнски. Така чрез приемане на християнството Борис е могъл да се чувства равен с останалите владетели, като особено важно било това по отношение на Византия.
2. важни последици имало въвеждането на християнството и по отношение на формирането на българската народност. След възприемането на новата вяра на мястото на отхвърлените езически божества трябвало да се почита един общ и за славяни и за българи християнски бог. Това довело до утвърждаване на един нов светоглед, който бил общ за цялото население, за всички новопокръстени, които загубили постепенно своите стари религиозно-битови различия.
От друга страна, за да се избави от настойничеството на болярите, ханът е трябвало да се опира многобройното славянско население и чрез една силна централизация да се изравнят славяните и българите в политическо и социално отношение. Християнството улеснявало този процес като изглаждало всички етнически и социални различия. Тъй като



-10-
християнската вяра имала корени сред славяните този процес улеснявал и славянизирането на държавата на всички нива.
Борис разбирал и си представял християнството в чисто византийска форма, според която “държавният глава като божи помазаник се явявал едничък на тая земя представител на оная власт, която иде от бога и на него едничък принадле- жи”. С въвеждането на християнството Борис влизал в конфликт с болярите, но той бил сигурен в успеха, защото с него били повечето от поданиците му – славяните.
Като се стремил да се противопостави на ромейския васи-левс, за Борис е било важно да се сдобие със самостойно църковно управление, което гарантира църк. независимост.
След известно колебание и натиск от страна на Византия Борис се покръстил в източноправославната вяра през 865г. от изпратеното от императора гръцко духовенство. Този акт бил посрещнат враждебно от българските боляри, което накарало Борис да предприеме сурови мерки срещу тях (били избити 52 боларски рода). Последвали проблеми с Константинопол, който се бавил с признаването на българската църква за автономна. Всичко приключило с признаването на българската църква за автономна от църковния събор в Константинопол през 870 година. Назначен бил архиепископ, който станал самостоен във вътрешното управление на своя диоцез и признавал само върховната власт на цариградския патриарх. Облягайки се на славянството Борис започнал да гради реформите си. Той приел от Византия наред с канонически сборник за управление на църквата и готови светски закони, като тези закони били вече прилагани сред славянските области на империята т.е. самото ново законодателство носило в себе си славянски основи.
Българската държава в църковно-административно отношение била разделена по византийски образец. По този образец се откривали и училища, където се преподавало на гръцки език. Стремежът, разбира се,на Борис бил да подготви митрополитските и епископските места да се заемат от славяни и да се въведе славянския език както в училищата, така и в църковната служба. Така се стига до приемането от Борис на Кирило-Методиевите ученици.
Създаването на Охридската и Преславската книжовни школи играят важна роля при налагането на славянския език като официален език в българската държава и църква.
Пълната победа на славянския език в България , въведен като богослужебен и писмен след идването на Кирило-Методиеви-те ученици, била затвърдена окончателно от събора в Преслав през 893 година, свикан от Борис след свалянето на сина му Владимир (Расате) от престола. На този събор бил провъзгласен за владетел на българската държава Симеон І (893-927) и се преместила столицата от Плиска в Преслав. Заедно с това било извършено т.нар. “преложение книгь” т.е. бил завършен преводът на светото писание и богослужебните книги в България. Това означавало и фактическата замяна на гръцкия със славянобългарския език като официален език на държавата.
Формирането на българската народност както се видя е един сложен и продължителен процес. Той започва от заселването на славянските племена на Балканите и техните взаимоотно-отношения с местната власт и население. Може би най-важното събитие, което спомага за образуването на нашата народност е идването на първобългарите на хан Аспарух и основаването от него на българската държава. Следва дълъг период на славянска асимилация, който разбира се не е безболезнен за младата държава. Процесите на укрепване и централизация на страната при Крум, приемането на християнството и делото на Кирило-Методиевите ученици са главните събития в нашата история, които способстват за формирането на българската народност и нейното запазване до наши дни.










Използвана литература:
“Образуване на българската народност” – Васил Златарски;Избрани съчинения, том І, София 1981г.
“Образуване на българската народност” – Димитър Ангелов; София 1981г.

Димитър М. Ковачев – студент І курс, специалност “Обща история”.