ДОКЛАД

НА
Теодор Андреев Явруков
от 11б клас №21





Старобългарската култура

Началото  на старобългарския период се бележи от събитие с изключително културно  значение. През 863 г. Константин-Кирил Философ създава първата  българска и славянска азбука — глаголицата, и превежда Изборното  евангелие от гръцки на старобългарски. По този начин той полага  началото на книжовния старобългарски език. Глаголицата отразява  изключително точно звуковия състав на говора на българските славяни от  Солунско през IX век.
Изграждане на книжовния старобългарски език. Първият превод на  Константин Философ е културен подвиг, който и до днес удивлява със  своето съвършенство. В него са се проявили необикновената езикова  дарба, култура и далновидност на Константин-Кирил. Той е съумял съвсем  точно да предаде смисъла на текста от гръцки — обработен език с  хилядолетни културни традиции, на български — дотогава говорима битова  реч. За да създаде книжовен език, той е активизирал максимално  възможностите на речта. В процеса на първите преводи се обогатява  речникoвият състав, усъвършенства се граматичната структура, развива се  естетическата функция, установяват се книжовните норми за употреба на  езиковите средства. Обработен, обогатен и нормализиран, езикът на  Кириловите преводи е послужил като образец за по-нататъшното изграждане  на литературния старобългарски език. За съвсем кратък период в Моравия  и Панония този език укрепва в оживената преводаческа дейност и  оригиналното творчество на Кирил, Методий и техните ученици.
Изграждане на книжовния старобългарски език. В България при  активното съдействие на ръководните кръгове и при общия културен подем  на народа старобългарската писменост процъфтява. Преписват се книги,  редактират се старите преводи, правят се нови преводи, съставят се  сборници, създават се оригинални произведения. По това време творят  авторитетни и ярко талантливи книжовници: КлиментОхридски, Наум,  Константин Преславски, Йоан Екзарх, Черноризец Храбър, Презвитер Козма.  Наред със столицата Преслав централната власт създава второ културно  средище в противоположния край на държавата — Охрид, за да се  разпростре книжовната дейност нашироко и да обхване цялата страна. Княз  Борис, а сетне и цар Симеон подпомагат и насърчават развитието на  просветата и творческата дейност в двете книжовни огнища. В центъра на културния живот в Преслав застава един от най-образованите за своето време българи — цар Симеон, подпомаган от Кирило-Методиевите ученици Наум и Константин Преславски, от Черноризец Храбър и Йоан Екзарх, от Черноризец Докс и неговия син Тодор Доксов, от презвитер Григорий и Петър Черноризец и цяла редица техни сподвижници. В Охрид основите на книжовната дейност се поставят от най-видния ученик и следовник на Кирил и Методий — Климент Охридски, бележит деец, книжовник и творец. По-късно неговото просветно и книжовно дело продължава друг авторитетен Кирило-Методиев ученик и последовател — Наум. Между двата центъра съществува непрекъснат обмен на книжовници и книжнина, както свидетелстват запазените старобългарски паметници и исторически извори.
Формиране на втората старобългарска азбука — кирилицата. По образеца на  глаголицата се доразвива практиката в България да се използва гръцкото  писмо за записване на старобългарска реч. Според глаголицата то се  допълва с букви за специфичните български звуци, приема последователността на нейните буквени знаци и се оформя в нова старобългарска азбука — кирилицата. Името си кирилицата е получила в чест на създателя на българската и славянска писменост — Кирил.
Развитие на книжовния старобългарски език. През целия старобългарски период в двата културни центъра — Преслав и Охрид, едновременно се употребяват двете старобългарски азбуки. Постепенно, още от края на старобългарския период кирилицата започва да се използува по-често поради практическото удобство на опростените си буквени начертания. През среднобългарския период тя окончателно се налага. Тогава все още са се чели глаголически текстове, но нови преписи на глаголица са престанали да се правят. От късния старобългарски период и ранния среднобългарски период са запазени кирилски ръкописи, в които са вмъкнати отделни букви, думи, изрази, писани на глаголица. По полетата на глаголическите ръкописи пък са добавяни множество късни кирилски бележки. Тези паметници отразяват постепенното изчезване на глаголическото писмо и заменянето му с кирилско.
В България литературният език се изгражда на широка диалектна основа — южнобългарския солунски говор, североизточно-българския преславски говор  и югозападно-българския охридски говор. По такъв начин книжовниятезик  става общобългарски не само по функция, но и по състав. В литературния  език навлизат езикови особености от диалектите, тъй като през този  период писменият език запазва връзката си с говоримата реч. В него  проникват нови явления, последица от естествения му развой.
В резултат на плодотворните Кирило-Методиеви традиции, на всестранното литературно развитие и на интензивните усилия на книжовниците старобългарският литературен език в България достига своя разцвет. Той разполага с богатство от думи и форми, с развита фразеология, с гъвкава граматична структура, с художествени изразни средства, със способност да предава дълбочината на човешкото мислене. Използвал се е като общонароден литературен език в разнообразни сфери на обществения живот — в художествената и специалната литература, в държавния апарати  църквата.
Международно значение на книжовния старобългарски език. Старобългарската култура, книжнина и реч си спечелват авторитет сред славяните и се превръщат за тях в извор на просвета и книжнина. Старобългарският литературен език още с възникването си се употребява като книжовен език и вън от своите народностни граници. Наред с основната си функция — да бъде литературна форма на българския език, той получава втора функция — да бъде международен книжовен език на редица славянски и не славянски народи от Източна Европа. През IX век чрез дейността на Кирил и Методий старобългарският език става литературен език в Моравия, Панония и Хърватско. От X век нататък от България той се пренася в Русия, Сърбия и Влахо-Молдавските княжества. В тези страни той се видоизменя под влияние на местните езици. Тези видоизменения носят название „редакция на старобългарския език": моравска, словенска (панонска), хърватска, руска, сръбска, влахо-молдавска. Руската редакция на старобългарския език се установява  особено трайно в богослужението, нормира се чрез практиката на  ръкописните и печатните църковни книги и получава името църковнославянски език. През Възраждането църковнославянският език оказва влияние върху формирането на съвременния български книжовен език  и по такъв начин редица старобългарски особености през руския и църковнославянския език обратно се връщат в новобългарския език. Поради употребата му като общ литературен език на славяните през Средновековието някои чуждестранни учени наричат книжовния старобългарски език „старославянски". Това название е неправилно, тъй като всеки език се означава според народностната си основа, а не според  неговите функции. Затова българският книжовен език през старобългарския период трябва да се назовава със собственото си народностно име —  старобългарски.
Според културните постижения културното развитие може да се раздели на три периода. Първи период Плисковски период от VII век до средата на IXвек, Преславско Охридски период от 865 до 1018 година и трети последен Търновски период от края на XII век до XIV век
Плисковски период. Културата през този период е твърде специфична и може да се класифицира като „варварска” и „езическа”. В нея паралелно се развиват две култури – славянска и прабългарска, които взаимно си влияели и се обогатявали, придобивали еднакви черти и елементи. Големите достижение в този период са в областта на архитектурата, каменната пластика, писменото и летописното творчество. Повечето паметници са не само оригинални, но и принадлежели към най- добрите образци в този период. Като самостоятелен или допълнителен елемент широко било развита каменната пластика. В подножието на мадарските скали били изградени езическо селище и резиденция на българския хан. По това време бил изваян и Мадарският конник в началото на VIIвек по управлението на хан Тервел. Той е най- добрият паметник на нашата средновековна каменна пластика, единствен по рода си в цяла Европа, включен е от ЮНЕСКО с списъка на световното културно наследство. От VIII век до IX век се бележи началото на българското писмено творчество. По това време се създават много триумфални колони, мирни договори, летописи, строителни, военни и надгробни надписи. Те представляват „каменният архив на Българското ханство” . Няма друг народ които да е създал толкова оригинални и епиграфски надписи.
Преславско-Охридски период. През този период основна роля изиграло приобщаването на българският народ към християнството, учредяването и изграждането на църковна организация и въвеждането на славянският език в богослужебния и книжовния живот. Българската култура преодоляла не само своите племенна, религиозна и регионална изолираност, но и се превърнала в активна сила при формирането на европейската християнска цивилизация. След приемането на християнството архитектурният облик на Плиска, Велики Преслав и други градове изцяло се променил. В тях започнало да доминира строителството на църкви и манастири. От източна България не се запазили паметниците на монументалната живопис. Оцелели са стенописите само в Преслав, Охрид, Костур и София. Неизвестен художник е създал гениална по замах, композиция и колорит църква - църквата „Свети Георги” в София. Старобългарската литература е в основата на всички славянски литератури.
Търновски период Успешното въстание на Асен и Петър от 1190 година довело до възстановяване на българската държава. Въпросът за столицата възникнал още с възобновяването на българското царство. Неуспехът на акцията срещу Велики Преслав решил проблема в полза на Търново. Истинското съотношение на идеята царство - престолен град настъпва, когато се свързва със самия процес на държавата. Изграждането на нова столица е изключително политически, идеологически, религиозен и културен феномен и важен държавно - политически въпрос. Процес, който трябва да преобрази един "нов" град, в един "свещен" град. Постепенната концентрация на символите на престолния град идва с големия размах в гражданския и църковния живот. Идеята за утвърждаване на столичен център е едно от средствата за усвояване на пространството на духовния живот в България. Тя представлява своеобразния легитимация на българската държава в областта на културата. Всяка култура има своя форма и свой ареал. Идеята за град - носител на властта е пречупва по своеобразен начин с Константинопол, който е главния модел в това отношение. Развитието на идеята, свързваща българската средновековна действителност с царската власт и църквата в България се осъществява в рамките на средновековния начин на мислене и виждане, сравнително близо до византийската държавно - църковна идеология. Отразявайки в цялост отношението Византия - българска държава, идеята за престолен град се доближава до византийската в двете й измерения, свързаност с държавната власт и църковната идеология. Както самото положение на Търново, а също и историческата му съдба го поставят в определени периоди в съревнование със столицата на Босфора. В българската действителност идеята, че Търново е пръв български град се развива още през ХІІ век и придобива истинския си, цялостен смисъл през ХІV век. Българските владетели изразяват това свое самочувствие от 1204 година, когато Византия се разпада, както и по - късно след Лионската уния, когато се поставя под съмнение правото Цариград да ръководи православния свят. От тогава се появява определението "Цариград - Търново". В българската светска църковна книжнина от XIII в. – ХІV в. се срещат различни хвалебствия, наименования на града. Наричат го "Царев град - Търново", "Великият град Търново", "Големият град Търново", "Богоспасителният град Търново". Цариградският патриарх пише "... Търново е столицата на българите и втори на думи и дела след Константинопол". От археологични проучвания се очертават три главни периода в средновековната история на града: ранна Византия (IV - VI в.); раннобългарски период (VII - XI в.) и столичен период (ХІІ- ХІVв.). Името на града се споменава за първи път в историческите извори по повод на събитията от въстанието през 1190 година. Градът се нарича Стризанос, а в други преписи Триванос. В старобългарските извори името на града се изписва като Тръновъ или като Триновъ. В книжовните паметници от ХІV в. се твърди, че името на града било Торвен.
Българската култура е част от културното развитие на средновековна Европа. Със своите постижения в областта на книжовността, изобразителното изкуство и музиката тя влязла в основата на влахо- молдовската култура и провинила насоките на руското културно развитие през XIV- XVI в. Подобно на византийската тя има общоевропейско значение и представлява значителен принос в културното развитие на Европа