Принципите на представителната демокрация - Парламент и партии

1. Демокрацията като политическа система

Демокрацията e обект на огромно количество дефиниции . Но не само поради това ще спестя изброяването им, а и защото тя ни интересува не толкова като понятие, колкото като политическа система, функционираща през целия XX век и към която след 1989 г. тръгнаха и страните от Централна и Източна Европа, включително и България.
Според “интерпретативния модел” на Хуан Линц и Алфред Степан, демокрацията е система, която дава:
• редовни и конституционни възможности за мирно състезание за политическата власт на различни групи, без насилствено да изключва нито един значим сектор от населението;
• възможност за съществуване на правителство, съставено в резултат на това мирно състезание;
• възможност за това правителство да упражнява суверенната си власт, без да я поделя с други политически кръгове (Този модел е изложен в доклад на симпозиум на тема “Проблеми на консолидацията на демокрацията”, Мадрид, 1990 г. Според Линц и Степан едва в момента, когато са изпълнени и вече функционират тези три условия, може да се приеме, че преходът към демокрация в дадена страна е приключил. - Cit. in: Powell, Ch. El piloto del cambio. El Rey, la Monarquia y la transicion a la democracia. Barcelona, 1991, p. 14.)
Всяка отделна дума в тези три “характеристики-минимум” на демокрацията заслужава специално внимание, доколкото съдържа много важни изисквания: състезанието е не за властта изобщо, а за политическата (т. е. законодателната и изпълнителната); то задължително трябва да е мирно; освен това задължително трябва да се провежда редовно (периодически) и на базата на конституция или на друг основен закон, които да указват начините на провеждане на изборите, т.е. на мирното състезание; от право на участие в това състезание не може да бъде изключен нито един значим сектор от населението (например жените, младежите от 18 до 21 г., регионални, религиозни и тем подобни общности и т. н.). Правителството се съставя в съответствие с резултатите от състезанието (изборите), т. е. задължително се зачита правото на мнозинството (като отделна партия или като коалиция). Това право е суверенно и никоя друга сила или фактор (например армията, църквата и др.) не могат да пречат на осъществяването му.
Според Робърт Дал, световноизвестният автор на “Полиархия: Участие и опозиция” може да се говори за представителна демокрация, т. е. за демокрация, която реално представлява народа (демоса) във властта (кратоса), когато са налице осем “институционни”, сиреч заложени в основните закони на съответната държава, гаранции:
1. Свобода за създаване на организации и за членство в тях;
2. Свобода на словото;
3. Право на глас;
4. Изборност за обществените длъжности;
5. Право на политическите лидери на състезание за гласовете на избирателите;
6. Алтернативни източници на информация;
7. Чисти и свободни избори;
8. Зависещи само от резултатите от гласуването (и от други изяви на предпочитания) институции, предопределени да правят политиката (Dahl, R. Rolyarchy: Participation and Opposition. New Haven, 1971, p. 3).
Както се вижда, част от тези осем “гаранции” буквално повтарят трите основни характеристики на демокрацията като политическа система, а останалите са или логично допълнение, или пояснение към някои от тях. Още по-важно е обаче, че в тези “гаранции” никъде не се говори за “разделението на властите”, което в масовото съзнание, особено в т. нар. “нови демокрации”, е едва ли не първият, ако не и основният, критерий дали има или не демокрация. И не се говори не защото то не е задължително при демокрацията (тъкмо напротив), а защото, ако са осигурени упоменатите осем условия, прословутото “разделение” действа, а не просто съществува. (И обратното може да е записано в конституцията, т.е. да съществува, но да не действа, и тогава просто няма демокрация.)
Противно на друго едно широко разпространено сред масовото съзнание убеждение няма демокрация “въобще”, т.е. тя не е един единствен и универсален модел, общовалиден за всички държави с демократични системи на управление. Обратно - “моделите” на демокрацията са различни на брой според различните автори. “Рекордът” може би принадлежи на Дейвид Хелд, който е успял да изведе общо девет (Held, D. Models of Democracy. Oxford, 1987). Първите четири се отнасят за досъвременната епоха, като се започне от античността - на “класическата демокрация”; на “демокрацията, защитаваща гражданите”; на “развиващата се демокрация” (в два “подмодела” - “радикален” и “нормален”) и на “пряката демокрация”. Действащи през XX век според Хелд са останалите пет: на “състезателната елитистка демокрация”; на “плуралистичната демокрация”; на “демокрацията на законите”; на “демокрацията на участието” и на “демокрацията на автономията”.
Доста “по-пестелив” в изнамирането на демократични “модели” е С. Б. Макферсън, според когото историята познава само четири. Първият от тях - на “демокрацията като защита”, е датиран в началните десетилетия на първата индустриална революция (т.е. в първата половина на XIX век) и лежи в основата на модерната “западна” демокрация. Наследява го “демокрацията като развитие”, наложила се, отново само в “западния свят”, до началото на XX век. Тя пък на свой ред е заменена от “елитарно-популисткия модел на равновесието” от средата на века. С разочарованието във възможностите на държавно регулирания капитализъм, пряк резултат от което е и появата на т.нар. “нова левица” през 60-те и 70-те години, този “модел” отстъпва място на “демокрацията на участието” (Macpherson, C. B. La democracia liberal y su epoca. Madrid, 1981).
Ограничавам се само с изброяването на “моделите” на Хелд и Макферсън поради това, че всички техни характеристики се отнасят no-скоро до “технико-юридическите механизми”, чрез които те функционират. По тази логика обаче вероятно могат да се наброят (или всеки изследовател да “нарои”) не девет, а още повече “модели”, доколкото няма държава с демократичен режим, която да не влага в него една или друга национална специфика.
Значително по-приемлива е, поне според мен, типологизацията на А. Лийпхарт, според когото съществуват три основни “модела” на съвременна демокрация (Lijphart, A. Op. cit.). Първо, защото тя е в много по-голяма степен “политическа”, а не “юридическа”, т.е. представя не толкова механизмите, чрез които функционира съответният модел, а по-скоро какво представлява самият той. Второ, белезите, по които Лийпхарт класифицира моделите си, са “по-исторически”, т.е. даващи възможност да се проследи еволюцията им в зависимост и от обективните фактори, влияещи върху тях във всеки един момент от динамичния XX век.

2.Видове Демокрация
Парламентарна и президиална система на управление

При репрезентативните демокрации, както и при парламентарната и президиална системи на управление, народа не упражнява властта пряко, а я прехвърля на органи, които извършват държавните дела в името на народа. Англия се счита за страната-първоизточник на парламентарната система на управление, най-честия вид конституционна система. Повечето западноевропейски страни също принадлежат към подобна политическа структура, докато Съединените Щати отговарят на модела на президиалната система.


Ако президиалната и парламентарна системи на управление се съпоставят, ще се отличат следните формални разлики:

» При президиалната система на Съединените Щати Президента и Конгреса се избират в различни избори, докато при парламентарната система на управление състава на парламента и правителството се определя от един единствен избор, дори и когато е дадена възможността за различни коалиции.
» Правителството при парламентарната система на управление се определя от парламента и може да бъде отменено от него. Това право на отмяна в нормалните случаи не се притежава от американския конгрес. Той не може да свали президента поради различия в политическите мнения или поради променени мнозинства. Само когато президентът е обвинен в наказуемо деяние, Белият дом може да повдигне обвинение срещу него (impeachment), и Сената може да го свали от поста му с две трети мнозинство.
» Обратно на това президентът не разполага с дисциплинарно средство срещу Конгреса. Той не може да го разпусне - както например британския премиер-министър долната камара - и да предизвика нови избори.
» Докато министър-председателят в Англия, страната на класическата парламентарна система на управление, принадлежи към долната парламентарна камара, конституцията на Съединените Щати изисква несъвместимост (Inkompatibilit?t) между правителствена служба и парламентарен мандат. Президентът и членовете на неговото правителството - с изключение на вице-президента, който е същевременно председател на Сената - нямат право да имат място в Конгреса.
» В парламентарната система на управление съществува разделена изпълнителна власт. Представителните държавни задачи са в ръцете на президент или монарх; действителната власт на управление остава резервирана за правителствения шеф - министър-председателя, канцлера или министър-президента. В съединените Щати от друга страна президентът обединява функциите на висш държавен глава и правителствен шеф.
» На президента на Съединените Щати формално, но не и в конституционната действителност, е отнета възможността за законова инициатива. Той притежава само възможността да подкрепя със своето вето законови решения на Конгреса. Ветото на президента се съгласува с две трети мнозинство в двете камари на конгреса. Правителството при една парламентарна система на управление притежава възможността за законова инициатива, и отчасти притежава и (...) абсолютното право на вето срещу издадени закони. "Смесени форми" Съществуват много западни демокрации, които трудно могат да бъдат причислени към двете системи на управление. Ето защо са необходими други два вида:

» От една страна съществуват системи на управление (...), при които на държавния президент е отредена една много по-важна роля, отколкото при парламентарната сисетма на управление. При такива системи, за които се е наложил израза "семи-президиална система на управление", президента бива избиран при директни избори; той има значително влияние при упражняването на властта, както и други важни компетенции. Правителството обаче не е зависимо единствено от държавния президент, а е отговорно спрямо парламента и може да бъде свалено от него. Редом с конституционните правила, в такива системи значителна роля играят структурата на партийната система и актуалните отношения в мнозинството (...).
» В Швейцария съществува една така наречена директориална конституция, която обединява в себе си свойствата на президиалната и парламентарна системи на управление. Парламентът наистина избира правителството, но по времето на неговото действие не може да го отменя. Правителството също не притежава правото да разпуска парламента. Правителствената служба и депутатския мандат са несъвместими. Правителството образува един колегиален орган. Функцията на федералния президент се поема в един определен период от време от член на правителството. Правителството, за разлика от президиалната система, има формално възможността за законова инициатива.

Въпреки разликите между тези видове системи, които засягат по същество връзките между парламент и правителство, парламентите, с едно изключение, имат подобни функции, а именно:
» Законодателство, включително гласуване на суми за бюджета;
» Контрол над правителството;
» Представляване, съответно съобразяване на обществените интереси;
» Представляване на държавната воля, това означава активно въздействие чрез открито представяне на аргументи, стоящи зад съответните решения; с изключение на парламентите в президиалната система на управление и с ограничения на тези парламенти в семи-президиалната система и директориалната конституция;
Избор, съответно сваляне на правителството.
-------------------------
[Емил Хюбнер; извадено от: Бундес-централа за политическо образование: Парламентарна демокрация 1, Информации за политическото образование Nr. 227, 1993]
-------------------------

Различните видове демокрация
Демократичният политически строй в настоящето

Различават се (...) репрезентативна (парламентарна и президиална) демокрация, и такива демократични строеве, при които отделните елементи на репрезентативната и директната са взаимно свързани.

Репрезентативна демокрация

Федерална Република Германия, както и Англия са репрезентативни парламентарни демокрации. Конституцията не съдържа (...) плебисцитни елементи (...).

Президиална демокрация: САЩ
Като пример за президиална демокрация служи САЩ. Нейният отличителен белег е стриктното разделяне на парламент и правителство. Президентът като шеф на изпълнителната власт е излъчван от избори, които нямат нищо общо с парламентарните избори. Не е възможна едновременна принадлежност към правителството и парламента. Така, както парламента няма възможността да изрази недоверието си спрямо президента и да го отстрани, президентът също няма правото от своя страна да разпуска парламента. Възможно е той да бъде отстранен преждевременно само в случай на обвинение срещу него при нарушение на човешки права. Това се случва в историята на Съединените Щати за първи път едва през 19 век. Ричард Никсън е отстранен при повдигане на едно такова обвинение през 1978г. Стриктното разделяне на парламент и правителство води до това, президенд?? да не може да разчита на едно постоянно мнозинство. За да се внесе законопроект са необходими променливи мнозинства, които трябва да са обединени вследствие на преговори. Предпоставка за функционирането на тази система е готовността за компромис и способността за изравняване на мненията на двете страни (...).

Форми на директна демокрация: Швейцария

Като пример за директна демокрация често се посочва Швейцария. При по-дълбоко вглеждане това твърдение се пропуква, въпреки голямата роля на директната демокрация, особено под формата на кантонални народни гласувания. Конституцията на Швейцарската Клетвена общност от 1848г. (ревизирана през 1874г.) признава като най-висш орган федералното събрание, което се състои от Националния съвет (долна камара) и Постоянния съвет (представителство на кантоните). Федералният съвет - правителството - се избира от федералното събрание за срок от четири години и спрямо него няма особено силна позиция. Швейцарската конституция еднозначно определя най-важната роля на парламента. В конституционната действителност, правителството се е превърнало, както и при други демокрации, в най-значимата от трите власти. Тъй като федералният съвет не може да разпуска федералното събрание, а то от своя страна не може да отстрани федералния съвет, в конституционната действителност се оформя силна позиция на федералния съвет, чиито членове са на дългосрочна служба. Контролът както над правителството, така и над парламента се упражнява от имащите право на глас. Активни граждани гласуват в народни решения не само за промени в конституцията, а притежават и правото, да отменят различни закони на основание на народни решения или да изискват чрез народни искания законово уреждане на различни въпроси. На фона на силните репрезентативни елементи в швейцарската конституция, плебисцитните елементи не са по-слаби (...).

Противно на опита на Ваймарската Република, елементите на директната демокрация в Швейцария са се съхранили. Те не са довели до революция или хаос, а са придобили по-скоро предпазен характер. Схващането, че държавната влас при демокрацията произтича от народа - народа като "pouvoir constituant" - е най-силно реализирано в Швейцария. Избирателното население притежава повечето директни политически възможности за контрол и въздействие в сравнение с всички други демокрации, но за функционирането на системата на управление репрезентативните органи са неотменни (...).
Историческият преглед и разглегждането на различните демократични устройства на съвремието посочват, че "демокрацията" в различните времена и в различните страни е била разбирана и практикувана различно. Важно е познанието, че демокрацията не е статична, както като идея, така и като държавно установен ред, а подлежи на промени.


3.Правова Държава

Какво означава "правова държава"?

Свободната демокрация, която потвърждава правото на участие на членовете на обществото във вземането на политически решения, се нуждае от правово-държавно оформяне. Демокрацията и правовата държава образуват едно неделимо единство. Под правова държавност трябва да се разбират всички тези принципи и методи, които защитават свободата на отделния човек и гарантират участието му в политическия живот.


Правовата държава е радикалният антипод на полицейска държава и държава на произвола. В тях отделният човек живее постоянно наблюдаван "от горе", под постоянната заплаха от политическо посегателство на апарата на държавната сигурност. Във всичко, което прави, той се чувства контролиран и наблюдаван, с което се "отравя" цялото съвместно човешко съществуване. Въпреки опитите за прикриване и предпазливостта, гражданите никога не могат да се освободят от присъствието на държавата. Тези, които изразяват неодобрение спрямо властоимащите, са заплашени от арестуване или задържане заради дребни поводи, загуба на работното място или престой в лагер, без да имат правото на нормален съдебен процес. Но ако те са изправени в съда, съдията се държи като функционер на политическото ръководство, тъй като не съществува принципна независимост на юрисдикцията. В такива системи съдопроизводството е само една от многото организационни техники, с които си служат управляващите. Така обикновеният гражданин никога не знае, дали отдавна не е попаднал под погледа на управляващите, и само тази несигурност е достатъчна, за да го постави в зависимост и липса на свобода. В личната сфера правото може да функционира по-нормално - при диктатури също биват наказвани причинители на транспортни произшествия или крадци. Но и на това човек не може да се осланя. Защото всички права са валидни при поискване. В крайна сметка диктатора или държавната партия определят кой има право.

Обвързаност с правото и закона

В демократичната правова държава от друга страна, заемащите обществени постове са подчинени на правото и закона. Пред тях всички са равни. Всеки може да наложи правото си срещу политическите властоимащи, дори и политически инстанции да искат да му го оспорят. Това особено много се отнася за правото на разгръщане на собствената личност. То да бъде гарантирано и осигурено, е възвишеният смисъл на правовата държава. Затова всякакви държавни дейности са ограничени в полза на свободата на гражданите. Административните служби могат да оспорват това, само ако притежават съответната компетентност. Те не могат сами да си присъдят такава. Могат да я получат само по конституция и закон. В този смисъл правовата държава винаги е конституционна и законова държава. Подчинеността на държавния авторитет на правото гарантира свободното пространство на гражданите, в което може да се пристъпва само на основание на законово пълномощие. Такова пълномощие може да бъде издадено само от народното представителство по конституционно установен, официален начин. Спазването на това се контролира от независим съд. По този начин правовата държава и разделението на властта са неделимо свързани.

Но това, което се отнасяше за разделението на властта, важи не по-малко и за правовата държава. Тя не трябва в никакъв случай да се разбира само като институция за ограничаване и контрол на държавата. Така както разделението на властта прави държавата по-разбираема и по-достъпна за политически дейния гражданин, правовата държавност придава на държвата форма и мащаб, което създава възможност за гражданите да предвидят държавните действия и да се съобразят с това. Само в едно уредено от конституцията и закона обществено устройство, отделният човек може да въздейства със собствените си решения и да участва свободно в сътворяването на политическия живот.

И двете цели, предразполагането на демократичната активност и гарантирането на основните права, по един и същи начин са заложени в смисъла на правовата държава. Винаги трябва да се вземат предвид и двата аспекта, които могат да се обобщят в четири основни принципа, ако трябва да се обоснове смисъла на правово-държавния метод.

Основни принципи

Независимост на правосъдието

Правово-държавната конституция на една държава се позовава на първо място на институционалната независимост на съда. В отношението й към другите власти трябва да проличава стриктното разделение на властта. На законодателната и изпълнителна власт не трябва да е разрешено да се намесват в работата на съдиите или да ги подлагат на натиск. Личната независимост означава за съдията, че той не може да бъде отстраняван противно на неговата воля от службата, която заема. Само при явно изопачаване на закона или уличеност в корупция той може при специално съдебно дело да бъде отстранен от поста си. Фактическата независимост гарантира на съдията това, че не е подчинен на никакви указания по време на неговата работа. Той служи единствено на правото и закона, трябва да се подчинява само на тях, без държавната власт, правителството или по-висш съд да определят неговите решения.

Съдебен монопол

Разбира се, независимостта на съдиите води до независимост на съда, само когато е осигурен монопол на съдиите над съдопроизводството. Защото една оправдателна присъда не е от голяма полза, когато оправданият въпреки това може да бъде арестуван и задържан от полицията, както многократно се е случвало в сферата на Хитлеровото господство, а и на други места. На практика управленито си приписва редом с юрисдикцията една собствена наказателна власт. Противно на това в правовата държава всяко отнемане на свободата и всяка намеса на полицията в личната сфера предполага съдебно позволение. Затова една функционираща правова държава познава само съдебни разпоредби за задържане или обискиране на дома, и затова тя гарантира ясно установеното право на всеки обвинен на съдебен разпит и съдебно изслушване.

Развитие на правовата държава

В основата на модерната правова държава стои старият житейски опит, че никой не трябва да осъжда лично твои неща. Затова открай време спорещите партии се опитват да решат своя спор с помоща на неутрални съдии. Това е било в сила предимно за противоречия между управляващи и поданици. Затова исторически погледнато, независимостта на съдиите и монопола на съда са едни от първите и най- важни изисквания, с които поданиците се изправят в стремежа си към лична свобода и срещу опитите на царете, да създадат един зависим от тях съд. В тези противоречиви отношения се поставят основите на днешната правова държава. Най-ранните документи на английската конституционна история не случайно свидетелстват за постоянно възстановяваното потвърждение на правата на свобода на съсловията и тяхното гарантиране чрез "rule of law". Упражняваното от независими съдии господство на правото е трябвало да бъде осъществено срещу абсолютните претенции за власт на краля. На тази цел е била посветена още Magna Charta Libertatum от 1215г., която постановява наложителното представяне на задържания пред съдията в рамките на фиксиран срок.

Правова сигурност

Но с независимостта на съдиите е постигната само една от предпоставките на правовата държава. Тя не почива само върху общия принцип, че цялата дейност на държавата може да бъде предвидена и измерена. Правова сигурност може да съществува само там, където гражданите знаят точно, какво има право да прави държавата и какво самите те трябва, или не трябва да правят. Тук стигаме до фундаменталния правово-държавен принцип, че никой не може да бъде осъждан без законово основание - nulla poena sine lege - и до свързаната с това не по-малко фундаментална забрана за действащи с обратна сила закони. Към забраната на тези закони по същите причини стои заповедта за яснота на законите. В правовата държава са недопустими "гумени параграфи", защото те задушават правовата сигурност.

По тези причини потребностите на правовата държава налагат една известна предпазливост спрямо всички така наречени неопределени правови понятия. Естествено законодателството не може да се справи без да се позове на генерални понятия като "вярност и вяра" или "добрия морал", но печалната популярност на тук намесващото се "здраво народно усещане" в национал-социалистическата съдебна система показва, каква пагубна роля могат да играят такива неточни понятия, които отварят вратите за една юрисдикция на произвола. Затова едно подчинено на правовата държава законодателство винаги ще се стреми към прецизност и яснота. В името на това не рядко ще се наложи отказа от удобни и кратки формули, в случай, че по този начин е застрашена еднозначността. Защото само по този начин правовата държава може да се съхрани. Но тъкмо от нея не може да се лиши една демократична държава, която се стреми да гарантира на своите граждани максимум на свободно участие.

Закономерност на администрацията

Измеримостта и предвидливостта на всяко държавно действие като елементарна предпоставка на правовата държава, изисква подчинеността на правителството и административния апарат на закона. Всеки държавен акт трябва се основава на закон, който от своя страна трябва да бъде демократично легитимиран. Принципа на закономерността на административния апарат означава, че администрацията трябва да работи само в рамките, които са определени от парламентарното мнозинство. Това разбира се не означава, че в основата на всеки отделен акт на административния апарат трябва да стои изрична законова заповед. Това, което прави един деен кмет в даден град, или което предприема един инициативен ръководител на младежка служба за своите възпитаници, не им е заповядано от определен закон. Но рамките на законното позволение и компетентност трябва да са спазени при всички акции. Правовата държава не изключва творческата инициатива на административния апарат. Но в случай на спор законите, а не индивидуалната динамичност, имат предимство.

Административна юрисдикция

Принципът на закономерността на административнтия апарат изисква постоянния надзор, че административния апарат се придържа към закона. Тази контролна задача Монтескьо първоначално приписва на парламента. Но много по-ефективен се оказва контрола от страна на съда. Силното присъствие на административния апарат в модерната социална държава води до все по-силното укрепване и все по-силната самостоятелност на административната юрисдикция. Към нея може да се обърне всеки гражданин, който приема даден административен акт за несправедлив, и да предизвика проверката на въпросния административен акт (...). Смисълът на това определение е, че чрез съдебната проверка могат да бъдат избегнати необмислени решения на административните служители. Ако те са на лице, в много случаи се стига до процеси, които често се проточват, защото спорът трябва да бъде разрешен както при обичайното съдопроизводство от три инстанции.

Проблеми на правовата държава

На развитието на модерната правовата държава често критично се приписва израза "държава на правовия път", с което се набляга на сложността на държавно-правовата съдебна дейност, която отваря вратите за вечното недоволство и пречи на удовлетвореността на съдебните служители при вземане на решения. Тези възражения трябва да се приемат сериозно, защото те придават яснота на границите и средствата на правовата държава: съдебният контрол върху административната дейност обикновено се позовава преди всичко на контрола на съдебните правила и компетенции съгласно предписанията. Спазването на срокове, участието на всички засегнати страни, или спазването на всички формални правила, стоят в основата на съдебните дела, докато същественото съдържание на съответния случай е подложено на проверка само при съображения за драстична злоупотреба. В много процеси срещу училищни решения относно оценки или премествания, съдията има предвид например педагогическата свобода на учителя при оценяването на ученическите знания, контролира се формалното спазване на реда, поставянето на ученическата бележка, навременното обявяване на писмената ученическа задача, или основанията на учителя да постави точно тази оценка. На фона на растящата склонност на много родители да се обръщат към съда при случаи, свързани с училищата, това е довело до формализиране на оценяването на учениците, което често е педагогически контрапродуктивно и е необходимата цена за това, всички държавни решения - а ученическите оценки често определят шансовете по-нататък в живота - да подлежат на съдебен контрол.

Спорните дела за строежи на летища, атомни електроцентрали или магистрали, често се проточват и понякога твърде много оскъпяват даден проект или го довеждат до неуспех. Не трябва да се пропуска и факта, че подобни процеси често са свързани с огромни разходи за участващите страни, така че често "малкият човек, който не може да си позволи добър адвокат или скъпи консултанти, няма големи шансове, когато неговата претенция не е абсолютно еднозначна. Със сигурност една диктаторска държава може понякога да действа по-бързо и по-целенасочено. Когато тя иска да строи пътища, не е необходимо тя да обезщетява в протяжни процедури и формални съдебни дела собствениците на земята. Но именно тази голяма ефективност крие големи опасности за гражданите. Този, който иска да съхрани защитата на правовата държава, и от там свободата и равнопоставеността на гражданите, трябва да приеме сложността и вероятността за злоупотреба на правовата държава и да плати цената на навлизането на правото в ежедневните ни отношения. Това не означава, че правовата държава трябва да бъде премахната, а че трябва да се намалят загубите, породени от нея.

Конституционна юрисдикция

Правовата държава приписва на демокрацията множество начини и възможности за контрол, които придават форма и мащаб на обществените инстанции. Тя подчинява политиката на правото и закона, подчинява целият израз на държавна власт на контрол и по този начин осигурява свободата на гражданите. Тя не изисква от тях подчинение, а се осланя на тяхното доброволно мнение. Това може често да е неудобно за правителството и административния апарат, но сложните съдебни дела в правовата държава не трябва да бъдат приемани и дискредитирани само като нещо формално, дори и когато - както пише още Tocqueville - "хората, които живеят в демократични времена, ... не приемат лесно ползата от формите, те се отнасят към тях с едно инстиктивно недоверие ... Формите предизвикват тяхното презрение, често дори тяхната омраза. Тъй като обикновено те са склонни да се отдават на лесни и бързи удоволствия, те се нахвърлят страстно на всеки предмет на техните желания; и най-малкото забавяне ги изнервя. Това поведение, което те пренасят и в политическия живот, ги настройва срещу формите, които ежедневно спазват в своите планове, или които им пречат. Но точно това, което хората при демокрацията считат за недостатък на формите, ги прави така полезни за свободата, защото тяхната основна заслуга е това, че те са като бариера между силните и слабите, между управляващите и управляваните, те могат да задържат едни, или да дадат време за мислене на други. Формите са толкова повече необходими, колкото по-деен и силен е суверена и колкото по-слаб и безучастен е отделният човек. По този естествен начин демократичните народи се нуждаят от форми в много по-голяма степен от другите народи."

Но би било погрешно, ако демократичната държава е дефинирана само според нейните формални правила и принципи. Защото законността в работата на административния апарат остава в действителност само един формален принцип, докато законодателят от своя страна може неограничено да се разпорежда и да действа. Може да се допусне, че на основание на един формален, правилно реализиран закон, биха могли да бъдат отнемани или отстранявани основни права и правово-държавни принципи, както се е случило например със закона за пълномощията през 1933г. По този начин биха били уредени всички държавно-правови гаранции. Затова евентуалната злоупотреба със законодателните решения на парламента трябва да бъде избегната чрез даване предимство на конституцията пред закона. Законодателната власт е подчинена на основните правила на конституционния ред. За тяхното спазване в правово-държавното общество е отговорна конституционната юрисдикция. Затова тя представлява ядрото на всяка правова държава. Съществуването й свидетелства за това, че игралното поле на политическите решения трябва да се нагажда към правото на обществото. Но и подчинеността на законодателя на конституцията под контрола на конституционен съд ще остане формално, докато извършващият конституционни промени законодател, обикновено две трети от мнозинството в парламента, на основание на неговата компетентност за извършване на такива промени, е в състояние да пренебрегва правово-държавните принципи и методи, и по този начин основните права на гражданите.

Народен суверенитет и правова държава

Този, който вижда в правовата държава повече, отколкото същността на формален метод, и я възприема като съдържание, като държава на справедливостта и свободата, ще трябва да свърже законодателите, променящи конституцията, и по този начин самия народен суверен, с основните права на всяко свободно конституционно устройство, които са зависими от властта, с която той разполага. И едно голямо мнозинство трябва да познава своите граници. До динамичния принцип, че трябва да е в сила волята на народа, или демократичния принцип на решението на мнозинството, в правово-държавното мислене същевременно съществува един статичен принцип, чрез който се осъществява свободата на отделния човек и защитата на малцинствата, и по този начин самата демокрацията. В правовата държава се доказва, че демокрацията се основава на общите убеждения и вътрешното съгласие на всички граждани в зачитането и защитата на основните права. Само по този начин тя може да оцелее за дълго време.

4.Партии

Какво представлява една партия?
Партията е група от единомислещи граждани, които имат за цел налагането на общи политически идеи".

[Райнер-Олаф Шултце; от: Политически речник]

По-детайлирани са следните две определения:
"Партиите са свободни обединения на единомислещи граждани, които правят програмни предложения за решаването на политически проблеми и излъчват кандидати за парламентарни мандати и правителствени служби, за да могат да приложат в действителност своята програма след изборен успех."

[Валдемар Бесон/Готхард Яспер, Моделът на модерната демокрация, Бон, 1990]

"Партиите са обединения на граждани, които постоянно, или за по дълъг период от време (...) се стремят да оказват влияние върху формирането на политическите решения и участието на народа в този процес, като това зависи от действителните обстоятелства, особено големината и вътрешната организация, броя на членовете и тяхното представяне пред обществеността (...)."

[Немски партиен закон от 1967г., § 2 Абз.1]

В тези дефиниции вече се съдържат някои важни критерии, които са характерни за партиите. Не играе роля това, дали дадена организация се самоопределя като "партия". Идеологическата насоченост, съответно програмата също не е определяща за това, дали дадена организация представлява партия или не. Настоящият текст обобщава критериите:

Какво превръща дадена организация в партия?

Критерии

• Една партия трябва да оказва влияние върху формирането на политическата воля на народа. Тя се стреми към всеобщо политическо въздействие. Участието във формирането на политическата воля се характеризира с продължителност, както и с по-голяма сфера на въздействие. Не е достатъчно, когато дадено политическо обединение е дейно само в една ограничена сфера (...).

• Една партия трябва да има волята да участва редовно в политическото представяне на народа. По този начин тя се отличава от съюзите, които не носят политическа отговорност във всички области, или от гражданските инициативи, които оказват определено влияние по отделни проблеми, но не се стремят да заемат политически служби. Това обаче не трябва да означава, че партията непременно ще спечели мандат в парламента (...).

• Значимостта на дадена организация се определя както от нейния обем, така и от продължителността на нейното съществуване. Организация, която се сформира само заради избори, разполага с толкова малко партиен статус, с колкото разполага група, която се подчинява на организационния апарат на дадено друго обединение.

• Партията представлява обединение на граждани. Принципът на индивидуалното членство трябва да осуети евентуалната подчиненост на партията на даден съюз. Броя на членовете не трябва да надвишава определена граница, за да се запазят сериозността на целите и изгледите за успех.

• Политическо обединение, което иска да бъде признато за партия, трябва да се представя в обществото. Предпоставките за една политическа партия не се изпълват, ако е налице страх от публичност и се работи в сянка.
[Уве Бакес/Екхард Йесе; от: Информации за политическо образование 207, Партийна демокрация, 1996]

Енциклопедично определение: "Партия"

[от латински pars, "част, посока"], общо едно обединение от хора с еднаква или подобна политическа, социална и идеологическа насоченост, с цел постигане на влияние в обществения живот. В този смисъл са съществували партии като повече или по-малко групови сформирования още в градовете-държави на Античността и в републикански Рим, както и по време на политическите и религиозни течения на 16 и 17 век.

Развитието на модерните партии като утвърдени структури като цяло е явление от 18 и 19 век, което е силно повлияно от английския политически живот, където през 18 век като относително утвърдени партии първоначално се образуват партиите на торите и вигите, които заемат твърда позиция по отношение на определени политически въпроси и се разграничават в държавното управление (двупартийна система). Още по-очертани партийни групи се създават по време на Американските борби за независимост и по време на Френската Революция, както и по време на немското конституционно движение (...).

Целта на дадена партия или група от сродни партии е да получи мнозинство в парламента (коалиционни партии, партия на мнозинството), и по този начин да се спечели решаващото политическо влияние; техните противници в парламента са участвалите в изборната борба опозиционни партии. Смяната на ролите на партиите е една от основните предпоставки за модерния конституционен живот, особено в парламентарната система. Там, където дадена партия има претенциите единствена да превъплъщава народната воля (като мнозинство или малцинство), или възприема себе си като елит, се стига до еднопартийна система (например при диктатура).
(...)
Въпреки, че партиите спадат към основните елементи на конституционния живот, в повечето държави те все още нямат конституционно-правово признание, тъй като депутатите са по конституция представители на народа, а не на определена партия. Едва в конституцията на Федерална Република Германия и отчасти в Англия те са формално конституционно признати.

Партийната типология се придържа към критериите организация, политически цели, структура на членската маса и политическа функция. Организационно-определени видове партии са например партии на влиятелни кръгове, кадрови и масови партии. За идеологическите, програмните и партиите по интереси политическите цели са типологично определящи, докато при народните и класовите партии това е структурата на членската маса. В зависимост от тяхната функционална роля в определени политически системи се определят държавните и демократични партии. В действителност често се срещат смесени видове партии. Това с особена сила се отнася за демократичните системи (...).

[от: Енциклопедия Bertelsmann Discovery 1997]

Социалистическото понятието за партия

В марксистко-ленинистката традиция партиите, или по-точно партията играе една съмсем различна роля, в сравнение с либерал-демократичните системи. Настоящият текст представя двете различни разбирания за партия и се опитва да открои съществените разлики. Да си припомним още веднъж най-важните елементи на партийното понятие в плуралистичните демокрации, така, както ги представихме по-горе.

Схемата илюстрира един съвсем централен признак на партиите в либерал-демократичните системи: Партията свързва "народа" с политическата система, "държавата". Тази връзка протича в две посоки: От една страна партията представя интересите на гражданството и ги насочва към центъра, в който се вземат решенията, касаещи обществото. От друга страна тя информира гражданите за взетите от политическата система решения.
Задачата за осъществяването на връзката между общество и политическа система тя в никакъв случай не осъществява сама. В това така наречено интер-медиарно пространство съществуват множество други, партийно-независими политически организации и институции, като например съюзи, граждански инициативи, други политически партии и медии. Понятието за плурализъм изразява точно това.

От тези други посреднически организации и институции партиите се отличават с нещо много съществено: Те се стремят към пряко влияние във вземането на решения в политическата система в рамките на парламентите и другите държавни органи. За тази цел те участват в избори. Други организации, като например съюзите, също се опитват да участват пряко в намирането на решения; това участие обаче не е легитимирано от изборното поръчение на гражданина. От интермедиарните организации единствено партиите успяват в известна степен да навлезнат в сферата на "държавата".

Определение за партиите в либерал-демократичните системи би могло да бъде формулирано по следния начин:

Партията е обединение на граждани, което свързва обществеността с политическата система в рамките на плуралистичното общество. В този смисъл то играе роля на посредник. От тази позиция то въздейства върху решенията в политическата система и се стреми към такова участие. Подобно участие се легитимира от изборното поръчение на гражданина.
Един от най-важните и съществени аспекти, който внася яснота в схемата, се състои в това, че комунистическата партия навлиза в сферата на "държавата" и "народа" и завзема цялото пространство. Партията не е елемент от интермедиарната система между гражданите и политическата ситема, а самата тя представлява тази система. Партията не представлява интересите на населението, а вместо това налага своите собствени интереси в политическата система. В следствие на това партията не е посредник между обществото и политическата система в смисъла, изложен по-горе.

Освен това броя на "актьорите" в двете схеми е различно голям. Тук не съществуват граждански инициативи, съюзи или медии, а само една партия. Ситуацията изглежда по следния начин: В социалистическите държави не съществуват граждански инициативи. Комунистическата партия разполага с конституционно-правово гарантиран монопол над властта, който изключва съществуването на други автономни партии. Изборите в социалистическите държави не са свободни избори в либерално-демократичния смисъл, при които избирателите могат да избират между алтернативи. По този начин ролята на партията в крайна сметка не се легитимира със заръката на избирателя. Вместо това тя обосновава позицията си най-вече чрез марксистко-ленинистката идеология.

Съюзите и медиите, за разлика от либерално-демократичните системи, не са партийно-независими автономни актьори. Доминиращи са партиите, а съюзите и медиите като цяло са допълващи елементи в налагането на партийната политика. По този начин например проф-съюзите служат като цяло за това, да мобилизират и дисциплинират всички работници в името на изпълнението на поставените от партията стопански планове. Заемането на важни постове в рамките на проф-съюза протича чрез партията. По правило проф-съюзни членове са същевременно и важни партийни функционери. Това, което с особена сила се отнася за проф-съюзите, може да се прехвърли и върху други сфери от обществото. Партията упражнява изцяло въздействие върху назначенията на постове във всички области на обществото. Медиите също не са действително автономни институции. Те трябва да възпитават населението в духа на партията и биват контролирани и управлявани от нея. Те са подложени на цензура и играят допълваща роля в осъществяването на партийните цели.
Партийното учение на Ленин гласи, че социалистическата революция и утвърждаването на социализма трябва да се осъществят под ръководството на комунистическата партия. Само тя притежава най-добре развитото съзнание и правилните възгледи за съответните успехи на общественото развитие. Водещата роля на комунистическата партия, която се простира във всички сфери на политичесия и обществен живот, произтича от нейния осъзнат монопол.

Друг, четвърти аспект, който се набива на очи и е от огромно значение, засяга "размера" на партията: Политическата система изцяло се управлява от партиите. За разлика от политическите партии в западните демокрации, при които тези организации навлизат само в политическата система, партията в социалистическите системи оказва влияние върху сформирането на политическата воля и въздейства върху решения в политическата система; тя доминира много повече в процесите на вземане на решения в рамките на политическата система както персонално, така и относно конкретното съдържание. По този начин партията много повече навлиза в обществените сфери. Това води до ръководната и контролна роля на комунистическата партия в сфери, които се квалифицират като обществени. Нейното влияние не се ограничава само в стопанската сфера, а се простира и до личния живот на хората.
[ Ленин]
Демократичен централизъм
Определеният от Ленин демократичен централизъм е основополагащият организационен принцип на комунистическата партия, и принадлежи към най-важните съставни части на статута на всички марксистко-ленинистки партии. Той обхваща следните елементи:

• Избираемост на всички ръководни органи на партията от долу на горе;
редовен отчет на партийните органи пред партийните
• организации и по-висше стоящите органи;
• строга партийна дисциплина и подчиненост на малцинството спрямо мнозинството; забрана за сформирането на фракции и групи;
• непременна обвързаност на решенията на висшите органи спрямо нисшестоящите органи.

На практика доминират двата централистични елемента, които легитимират концентрацията на власт в ръцете на партийния секретариат и полит-бюро.
На основата на демократичния елемент на избора от долу на горе се избира партийното ръководство, но кандидатурите се нуждаят от потвържденито на висшестоящите партийни инстанции. Вторият демократичен признак, задължението за отчет, служи по-скоро за предаването на указания или пропаганда като контрол и коректура в посока от долу на горе.

Как може на този фон да се определи понятието за комунистическата партия? Следващата дефиниция се опитва да обобщи най-важните признаци:

Комунистическата партия в социалистическите системи е едно обединение на граждани, което управлява и ръководи цялото общество. Тази водеща роля партията обосновава с марксистко-ленинистката идеология

5.Видове партии

"Типологиите никога не обхващат цялото многообразие на действителността. Изхождайки от множество признаци, те много повече наблягат на това, което улеснява възприемането на характерните общи черти или разлики на партиите. Те от своя страна се подлагат по ред признаци на класификации, от които се утвърждават най-важните."

[Уве Бакес/Екхард Йесе; от: Информации за политическо образование 207, Партийна демокрация; Бон, 1996]

Основни критерии за класификация

» степен на организация
Избирателна партия
Членска партия
» сфера на политическо влияние
Народна партия
Партия по интереси
» отношение към политическата система
Утвърждаващи системата партии
Отричащи системата партии
» функцията в политическата система
Управленска партия
Опозиционна партия

Според степента на организация:
» Избирателна партия: При първоначалното възникване на партиите, те притежават малко членове. Почетни граждани се обединяват неангажиращо и често упражняват въздействие от службите, които заемат (партии на влиятелни кръгове). В днешно време по-скоро става дума за избирателни партии. С това се има предвид това, че броя на избирателите в сравнение с членовете е неотносително висок. Обвързаността към партия в повечето случаи е рядко изразена.
» Членска партия: За разлика от гражданските партии, които в чести случаи се сформират от парламентарни фракции, партиите на работниците разполагат достатъчно рано с твърдо установен и добре организиран партиен апарат и притежават относително по-голям дял членове (масова партия). Членската партия, според израза, който се наложи в днешно време, показва значително по-голяма степен на организация. По този начин голяма част от нейните разходи се покриват от членските вноски.

Според сферата на политическото влияние:
» Партии по интереси: Те са подчинени на интересите на една строго определена (например социална, конфесионална, регионална) група и не нямат претенцията, да са в еднаква степен избираеми от всички групи сред населението. Партийната програма тук е много силно изразена. Един вид партия по интереси представлява и класовата партия.
» Народна партия: Тя се опитва да вземе под внимание интересите и потребностите на всички групи сред населението, не обхваща определени слоеве сред населението, а интегрира възможно най-много граждани. Това естествено не означава, че народната партия не поставя акценти в структурата на членовете и избирателите. Идеологическите възгледи играят второстепенна роля за програмата на една народна партия

Дефиниция: Народна партия
Съвременните Народни партии са партии с широк социален спектър (избиратели, членове), които в тази връзка могат да отразяват различни акценти (...), с плуралистична организационна структура, което се изразява особено силно в съществуването на така наречените партийни "крила" и в силно изразеното присъствие на щатни сътрудници. Народните партии притежават определена, независимо от това, че е разнородна и не съвсем конкретна, идеологична ориентираност, развиват една обстойна програмна позиция и преследват преди всичко приоритетната стратегическа цел, да спечелят толкова много гласове, че да могат да образуват правителство, по възможност сами. (...)
Народните партии се определят като партии, които принципно могат да се избират от всички, които не преследват насочени срещу системата цели и сътветно не използват подобни средства. Техният стремеж е налагането на политика, ориентирана към общото благо, която е насочена към едно изравняване, към компромис между интересите на различните обществени групи и слоеве. [...]

Народните партии са израз на едно плуралистично-демократично, "отворено" общество, в което е на лице както изравняване, така и диференциране на условията на работа и живот, така, че да е възможно спечелването на подкрепата на широки слоеве от населението, защото пред тях не стоят непреодолими идеологични бариери и интереси.
------------------------------------------
[от: Петер Хаунгс, Партийна демокрация във Федерална Република Германия, Берлин 1980; цитати от: Информации за поритическо образование 207, Бон 1997]
------------------------------------------
Критиците на типа Народна партия (...) акцентират върху това, че се поощрява прикриването на съотношението на властта: В действителност според критиците основните конфликти в политическия строй, който почива върху частната собственост на средствата за производство, продължават да съществуват. Определението "Народна партия" по същество е едно противоречие само по себе си, защото една партия не може да представлява целия народ. Идеологията на "Народната партия" според критиците се отказва от това, да мобилизира реалния интерес на широки слоеве от населението, задоволява се много повече с некритични рекламни кампании и отдава значение на персонализирането. Прагматизъм, лишен от теория води до безпринципност и празни формули. Тези, които пропагандират Народните партии, се приспособяват към статуса quo и нямат амбицията за цялостно пресътворяване на обществото.

Привържениците на Народните партии (...) приемат това като необходимо последствие в едно социално неполяризирано общество: Отношението между партиите в една демокрация (...) не трябва да е враждебно. Ако дадена партия цели да спечели колкото може повече избиратели, трябва така да изгради програмната си позиция, че да е в състояние да спечели и убеди и настоящи привърженици на други партии. Със сигурност възникват проблеми, когато конкуренцията между партиите се ограничава при изборите в един народен представител (...). Тези, които се стремят към "кристално ясни" алтернативи, пропускат да отчетат, че избирателите биха могли да отхвърлят подобни концепции. Ясен израз на това е масовия, както и постоянен неуспех на партиите, които съзнателно не се определят като Народни партии.

Според обществено-политическите цели:
» Националистически партии: Отхвърляйки демократичните правила, те проповядват идеята за националистическото благо, което често се свързва с една мъглява народностна идеология и расистки представи. Причините за "болнавостта на света" се виждат в либерализма и комунизма.
» Консервативни партии: Те се стремят към това, да запазят "съхраненото" или съответно да го възстановят. По тези причини те са скептично настроени спрямо новостите и промените, но наблягат на това, че традиционните принципи не могат трайно да се наложат без сериозни реформи.
» Либерални партии: Те се основават на правата на свобода на индивида и наблягат на цялостта на правовата държава. Отхвърля се превръщането в обществена собственост на средствата на производство.
» Социал-демократически партии: Те се стремят към социална справедливост и почиващ на социално равенство между хората политически строй, и се ангажират предимно с икономически по-слабите.
» Комунистически партии: Независимо от (евентуалното отрицателно) мнение на мнозинството сред населението, те се превъплъщават във водещата си политическа роля на "авангард" на обществения напредък и пропагандират диктатурата на пролетариата.