АНТИОСМАНСКА СЪПРОТИВА НА БЪЛГАРИТЕ
/ХV - ХVІІ век/

УВОД: Периодът ХV - ХVІІ век в българската история -обща характеристика.
-османското завоевание на българските земи
-българският народ под властта на османската ислямска държава
-последици от османското завоевание и историческата съдба на българския народ
Унищожаването на Българската държава, както и на Българската църква и поставянето на всички християни в Империята под единствената опека на Константинополската патриаршия, прекъсва възможностите за суверенно обществено-политическо и културно развитие. Установената от завоевателите стопанска система връща икономиката на Балканите в нормите на Ранното средновековие. Наложеното, със силата на оръжието, чуждо и враждебно на историческите традиции на покореното, в това число и българско население, икономическо, социално и верско господство, го лишава от възможности за стопански просперитет, духовно издигане и политическа организация като, за векове откъсва народите на Балканския полуостров от пътищата на европейската цивилизация.
ИЗВОРИ 1. Àíîíèìíà "Áúëãàðñêà õðîíèêà" îò íà÷àëîòî íà 15 â. 2.Ñòàðîîñìàíñêà àíîíèìíà õðîíèêà îò 15 â. - çà çàâîåâàíèÿòà íà ñóëòàíèòå Ìóðàä è Áàÿçèä. 3."Óäèâèòåëíè ñúáèòèÿ" îò Õþñåèí /17 â./- îïèñâà ñúáèòèÿ îò êð. íà 13 â. äî 1520;4. " Îïèñàíèå íà ñâåòà" îò Ìåõìåä Íåøðè /15-16 â./;5. писмо на унг.крал Сигизмунд до бургундския херцог Филип (1404); 6. Сръбска хроника от 15 в.; 7. послание на Владислав Ягело до турските гарнизони (1144); 8. Писмо на П.Джорджич (1597); 9. Историята на Силяхдар; 10.“Книга за пътешествияна” на Евлия Челеби; 11.Ïîõâàëíî ñëîâî çà ïàòðèàðõ Åâòèìèé- îò Ãðèãîðèé Öàìáëàê- îïèñâà ïàäàíåòî íà Òúðíîâî. 12. Ïîõâàëíî ñëîâî çà Ôèëîòåÿ- îò ìèòðîïîëèò Éîàñàô Áäèíñêè- îïèñâà ñúùèòå ñúáèòèÿ; 13. “Житие на Ст.Лазаревич” от К.Преславски; 14.Писмо на Дионисий Рали до австр.дворцова камара (1617);15Свидетелство за участието на И.Станиславов в Чипровското въстание (1725);16. Писмо на катол. арх. Антон Стефанов до Римската църква.
ИСТОРИОГРАФИЯ -Цветана Георгиева - “Антиосманската съпротива на българите през ХV-ХVІІ в.” , Страшимир Димитров- статия за мисията на българския княз Фружин в Албания през 1435 г., за демографските последици от османското завоевание.; Дуйчев, Иван - статии и студии за връзките на българските католици с Европа., “Софийската католишка архиепископия през ХVІІ в.”, “Из старата българска книжнина”., изследвания за Чипровското въстание 1688 г.; Златарски, Васил - изследвания за българските въстания в периода от ХV до средата на ХІХ в.; Никола Милев - “Католишката пропаганда в България през ХVІІ в.”, изследвания за мисиите на охридския архиепископ Атанасий /1597-1615 г./; Любомир Милетич - “Изследвания за българите в Седмиградско и Банат”, за католическите колонии в тези земи, статии за католическата пропаганда.; Христо Матанов, Румяна Михнева, “ От Галиполи до Лепанто 1354-1571 г.”; Петър Ников - студия “ Турското завладяване на България и съдбата на последните Шишмановци”; Йоанна Списаревска, “ Чипровското въстание и европейския свят”, статии за дубровнишките колонии в българските земи; Бистра Цветкова - “Паметна битка на народите” за българската съпротива срещу османците през ХV в., битката при Варна; Св. Станимиров “Политическа дейност на българите -католици през 30-те-70 те години на ХVІІ в. Към историята на българската антиосманска съпротива.”.
Обща характеристика на антиосманската съпротива на българите през ХV – ХVІІ в..
1.2. Фактори и особености на антиосманската съпротива .
Завоевателите налагат един режим, който се стреми да обезличи покорените народи в социално и народностно отношение. Наложената преса, естествено предполага съпротива срещу чуждото владичество и според един тривиален постулат, както пише проф. Николай Генчев, османските завоеватели би трябвало да се изправят срещу мощния отпор на балканските, християнски народи и, в частност, българите, но това не е така. Действително, през целият период на османското владичество и, определено, през ХV - ХVІІ век борбите на българите за освобождение не угасват, мотивирани от идеите за държавен суверенитет. Но, удавените в кръв въстания и, още по-малко, несекващото движение на хайдутите, не донасят желаната свобода. Това има своите обективни исторически причини:
Антиосманската съпротива на българите е единен процес, зависещ от сложен комплекс фактори и причини: международна обстановка; състояние на българското общество и на Османската империя
Обективни исторически причини:
=На първо място във факта, че България е заварена от завоевателя като една, дълбоко, разстроена, средновековна държава, без сигурни стожери на своето народностно и политическо начало. Срещу османците стоят четири, български политически формации - Търновското и Видинско царства, заедно с деспотствата в Добруджа и Велбъжд, наред с множество други самостоятелни, местни аристократи и воеводи.
=Нещо, което в същата, а и в по-голяма степен, се отнася и за останалите християнски държави в Европейския югоизток - Византия е само сянка от бившата, велика империя, запазила единствено столицата Константинопол, с малки територии около нея, раздирана от непрестанни междуособици и граждански войни,
а Сърбия е раздробена на десетки независими владения;
=на следващо място - вековното балканско съперничество лишавало българите от съюзници. Пред прага на завоеванието българо-византийският сблъсък продължава. В него се намесва и Сърбия. Християнските владетели враждуват помежду си, а често и застават във васален съюз с османците, срещу своите единоверци-християни;
=най-после Балканският полуостров се оказва отдалечен от Централна и Западна Европа и то не в географския, а в политическия смисъл на това. Католическият свят е ангажиран в своите вътрешни проблеми, освен това, османците ще ликвидират мощните, някога, православни държави - Византия и България, за да остане римокатолическият папа, неоспорим от схизмата, първосвещеник на християнския свят. Западна Европа все още не вижда в ислямската инвазия реална заплаха и разчита на мощта на австрийските Хабсбурги - наследили короната на Свещената Римска империя. За рицарството, Балканите са само арена на военни подвизи, под знака на кръста и, повече, в името на славата.
=Най-първата и голяма причина за неуспеха на антиосманската борба през ХV - ХVІІ век е в силата на завоевателя и в този, именно, режим на непосилна стопанска, социална, военно-политическа и религиозна преса.
=Така и съпротивата, често е белязана от хаотичност, без единодействие и организация, резултат на общобалканско надигане, провокирано от сблъсъка на Османската империя с външни сили и нейното, временно, отслабване.
=От друга страна обаче пасивната съпротива на българите, затворени в християнското семейство, съхранява, чрез битовото християнство и народностните традиции, чрез езика и, особено, в светилниците на българската култура - манастирите, своята историческа идентичност. Заедно с това въстанията, непрестанните бунтове и хайдутството поддържат спомена и идеята за държавен суверенитет и политическа свобода.
1.2. Цели на антиосманската съпротива:
Следователно, имайки предвид историческите условия целите на борбата могат да се сведат до:
= опазване на българската народност;
= съхраняване на демографския потенциал;
= противодействие срещу системата на експлоатация;
= политическо освобождение
1.3. Форми и средства на борба:
=стихийни форма на селско недоволство срещу феодалния ред и държава (бягство от феодалните имения, неплащане на данъци и пр)
=хайдушко движение
=въстания и бунтове – най-категорична форма на антиосманска съпротива. Водеща идея – политическо освобождение. Въстанията са пряко свързани с войните на европейските сили с османците. В този смисъл те са част от общия политически фон на епохата.
1.4. Периодизация на антиосманската съпротива – условно 3 периода.
Първи период – обхваща времето от началото на политическото утвърждаване на османците в българските земи и завършва към ср.ХVв.
Вторият период – започва средата на ХV в. и продължава до 80-те год. на ХVІв.
Трети период – от 80-те год на ХVІ в. до началото на ХVІІІ в.
Основен критерий при тази периодизация е активността на българското население при воденето на борбата, като същевременно се отчита и динамиката на общественото развитие на самата Османска империя.
2. Борба срещу османските завоеватели през първата половина на ХV в.
2.1. Политическата обстановка на Балканите след разгрома
на османските войски в битката при Анкара /1402 г./
В първите години на ХV век, макар и вече покорили Търновското и Видинско, български царства и наложили властта си над по-голямата част от Балканския полуостров, османците не са изградили мощната си империя. Предстои и превземането на византийската столица - Константинопол, което султан Мехмед ІІ Фатих /Завоевателя/ ще успее да реализира след половин столетие - в 1453 г.
= Падане на Търновското – 1393 и Видинското царство 1396 г.
1394 – начало на 7 г. обсада на Цариград от Баязид І
1396 – Поражение на кръстоносните войски на Сигизмунд при Никопол
= Битката при Анкара 1402 - Към малоазийските територии на Турция се насочват великите монголи на Тамерлан /Тимур/. Неговата империя се простира от Китайската стена и Бенгалския залив до Кавказ. В 1400 г. войските му навлизат в анадолските владения на османците. Монголците искат от Баязид да свали обсадата на Цариград и да напусне византийските територии. Баязид сваля обсадата, но отговаря оскърбително на пратениците. Конфликтът между двете номадски държави е неизбежен и в битката при Анкара, на 25 юли 1402 г., той нанася съкрушително поражение на покорителя на Балканите - султан Баязид Йълдъръм /Светкавицата/, който е пленен и по-късно убит и, както сочи една гравюра, е затворен в клетка и разкарван, за пример и назидание, по градовете на Изтока. Монголците разграбват Анадола. Действията на Тамерлан лишават османската държава от почти всички малоазийски територии, разклатена е нейната стабилност и с пълна сила се разгаря династичен конфликт.
=Междуособни борби 1402-1413 г.: След оттеглянето на Тамерлан и смъртта на Баязид Йълдъръм избухва междуособна борба за престола между синовете му Мехмед, Сюлейман І и Муса. Всеки един от тях се стремял да привлече за съюзници балканските владетели и феодали. Някои балкански владетели - запазили привилегиите си. Дребни християнски воеводи на Балканите, подкрепили Сюлейман.
1403-1404г. общи действия срещу османците повели балканските владетели – сръбският деспот Стефан Лазаревич, босненският крал Остоя, влашкият княз Мирчо и българският княз Константин, син на видинския владетел Иван Страцимир.
Подготвен е съюз с антиосманска насоченост от унгарския крал Сигизмунд. От българска страна при различни комбинации от 1404 до 1413 г. князете Константин и Фружин (на Ив. Шишман) (Извор – Писмо на Сигизмунд до херцог Филип, че коалицията е готова за действие)
Всички участници в коалицията имат свои интереси и планове които ги противопоставят един на друг.
-Константин – се стреми да си възвърне загубеното Видинско царство;
-Мирчо – да използва съдействието му и подкрепата на неговите сънародници при един бъдещ поход в отвъддунавските земи, насочен срещу османците.
-В тези си стремежи и двамата търсят сближение и съюз с най-внушителната тогава антиосманска сила – Унгария.
-Унгарският крал Сигизмунд – от своя страна преценява, че срещу надвисналата над владенията му опасност, ефективен резултат би имал един защитен кордон от балкански територии.
Същевременно, синът на последния български цар (видинския Иван Страцимир) - Константин, който по това време се намирал при своя чичо (влашкия воевода Мирчо Стари), замислял да възстанови царската власт на юг от Дунав. Завземайки териториите около Видин, Константин се титуловал като цар и император на България, а Мирчо Стари, като превзел Силистра, се установил в Добруджа.
Успоредно с това, сръбският деспот Стефан Лазаревич, подкрепен от Унгарското кралство, си възвърнал част от, отнетите му от Баязид, територии. Сюлейман прекратил настъплението на Стефан Лазаревич и на Мирчо Стари като им отстъпил правата върху някои от завзетите от тях земи.
2.2. Въстание на Константин и Фружин. Исторически сведения за въстанието.
По времето на тези събития на юг от река Дунав избухва въстание, начело със сина на цар Иван Шишман и братовчед на Константин - Фружин. Според средновековната традиция като естествени политически водачи на остатъците от българската аристокрация се наложили синовете на последните български царе.
1393 г. Фружин – потърсил убежище във Видин при своя чичо Иван Страцимир, но то било краткотрайно, понеже българският цар се признал за васал на султан Баязид І. Това принудило Фружин да потърси убежище при естествения противник на османците в този момент – Унгария. Там той бил зачислен към кръга на унгарската аристокрация и снабден с подобаващо за сана му поземлено имение.
Унгарският крал Сигизмунд се надявал да използва политическите възможности на Фружин, подсилени от наследствените му права над търновския престол. Така двамата братовчеди били въвлечени в европейските антиосмански действия от края на ХІV и нач. на ХV в.
Точната година на самото избухване не е установена и данните се колебаят между 1404-та, 1406-та или 1408 г.
Военните действия, според някои изследователи (ограничен обхват) се съсредоточили в района на река Тимок, около местността Църна река, в западната половина на някогашното Видинско царство (проф. Б. Цветкова; 1404). Други изследователи - твърдят, че въстанието се разпростряло върху цяла България от Силистра до Тимок (Хр. Матанов – а нач.год.1408). Сюлейман обаче успял да превземе главната въстаническа крепост – Темска – родово имение на Константин между Пирот и Ниш и се насочил на юг, достигайки Щип, но от Анадола в Румелия нахлули войските на Муса.
1409 -Размерът на постигнатите успехи и завоевания не е известен. Със сигурност се знае, че Сюлейман е потушил въстанието в 1409 г. (извор – “Житие на св.Стефан Лазаревич” – от Константин Костенечки, ученик на патриарх Евтимий). (Б.Цветова)
1408/1409 -Както точната датировка на самото избухване на въстанието на Константин и Фружин, така и последните години от събитията, свързани с него, остават неясни. Отделни автори приемат, че то е потушено към 1408 г., а в последвалите борби между Муса и Мехмед и в движението на шейх Бедреддин участват бивши, вече бунтовници от северозападна България.
=Според проф. Хр. Матанов – След съвместното нахлуване на Мирчо Стари и Константин в османските територии на юг от Дунав е превзета Силистра, а в 1406 цяла Добруджа. Обхватът на Въстанието на Константин и Фружин е почти върху цялата територия на Търновското и Виидинско царство и въпреки, че в 1408 г. Сюлейман е превзел крепостта Темско край Пирот, която е център на въстанието – то не е потушено. Неговият окончателен край е едва в 1419 г.
1422 -Знае се, че Константин умрял в Сърбия през 1422 г., а Фружин се установил в Унгария, където запазил царската си титла и впоследствие участвал в походите на Владислав Ягело и Януш Хунияди от 1443 - 1444 г., от когато са и последните сведения за него.
Извод! - Значение – Информацията за това – първо антиосманско въстание е твърде оскъдна.
1. Макар и със скромен военен размер въстанието имало важно историческо значение, категоричен знак, че българите няма да се примирят с чуждото господство, използвайки османската политическа криза.
2. При сложната обстановка това въстание има политически характер и се стреми да отговори на българските интереси. Средновековното болярство все още може да обедини усилията на народа и да противостои на завоевателя. Константин е свързан с влашкия двор, а Фружин – с унгарския крал, но целта на ръководеното от тях въстание е възстановяване на българската независима държава.
3. Въстанието е израз на рядко проявяваното балканско единство. То ангажира за потушаването си сили на империята, като по този начин временно са запазени княжествата на Сърбия и Влашко.
4. То било реален български принос в преодоляването на балканските противоречия и постигане на християнско единодействие срещу нашественика, но целта му – да възстанови българската държава, не била постигната.
2.3. Ликвидиране на българските държавни и религиозни институции.
Налагане на османската обществено-политическа, стопанска и верска система на Балканите.
Династична криза в Османската империя.
Участие на български владетели в османската междуособица:
По-нататъшната въоръжена съпротива на българите била тясно свързана с развитието на османските междуособици за престола.
С помощта на редица християнски воеводи - Муса (1409-1413) елиминирал окончателно към 1409/1410 г. своя брат Сюлейман (1402-1409)-в битката при крепостта Космидия.. Той се появява на Балканите като съюзник на влашия владетел Мирчо и сръбския княз Стефан Лазаревич, което значи, че и на въстанието на българите. В неговите отряди освен туркменско опълчение имало българи, власи и сърби. В армията му е и шейх Беддредин Симави – мюсюлмански богослов. Но Муса решил да се освободи от “неправоверните” си съюзници и ги подложил на преследване и сеч, за което си спечелил прозвището Кесиджия, т.е. главорез. След убийството на Сюлейман, дори грехът на братоубийството Муса прехвърля на едно българско село в Тракия – и избива жителите му. Така завършва сътрудничеството му с християните.
1412 - На свой ред се надигнало движение срещу Муса. Въстанали редица селища в Тракия и Македония. Не са ясни нито организацията, нито ареалът, върху който се разпростират въстаническите действия. Единствената информация е от една сръбска приписка от ХV в. В отговор на въстанието Муса разселил в 1413 г принудително българското население.
1413 -Въстаниците подкрепили третия син на покойния Баязид - Мехмед и след като през 1413 г., в битката при село Чамурлии /по-късно - Шишманово, Самоковско/, Муса бил разбит, едноличен султан останал Мехмед І Челеби (1413-1421).
1416 – последвал бунтът на шейх Бедреддин Симави, бележит османски сановник и богослов. Той обединил мнозина християни и негови ученици, мюсюлмани-казълбаши. Б Симави проповядвал равенство между мохамедани и християни и с това спечелил на своя страна голяма част от поддръжниците на Константин и Фружин.
Въстанието започнало в М. Азия, Анадола - разпространило се на голяма територия, а в българските земи обхваща Старозагорско, Хасковско, Добруджа и Дели Ормана (Лудогорието). Шейх Бедреддин Симави спечелва привържениците си с авторитета на справедлив държавен администратор по времето на Муса и най-вече с проповядваните от него идеи за социална справедливост и “братство между религиите”. В Анадола не получава необходимата подкрепа и се прехвърля в Лудогорието. Там се обявява за “махди” (нов месия) и се опитва да постигне съюз с пограничните османски аристократи. Възникнали противоречия с Мехмед І и той успява да потуши бунта. Шейх Бедреддин Симави е заловен и убит, а селищата присъединили се към него, опустошени.
Извод! Въстанието на Константин и Фружин не донесло освобождаване на българските земи и възстановяване на Българската държава. Вътрешноосманските междуособици били прекратени и султан Мехмед І (1413-1421) установил здраво своята власт над покорените, балкански земи. Оттук насетне започва изграждането на същинската, стопанска и административно-правна система на завоевателите и налагането на силната преса на османското господство.
1422- султан Мурад ІІ (1421-1451) обсадил Константинопол. 30-на години по-късно столицата на Византия ще падне в ръцете на предвожданите от Мехмед ІІ войни на исляма, за да се превърне в столица на Османската империя. (29 май 1453)
1425 г. унгарският владетел Сигизмунд, император на Свещената римска империя се заел да подготви нов антитурски съюз с участието на власи и сърби като потърсил и помощта на Венеция. Този съюз разчитал и на помощта на българския народ, обръщайки се за помощ и към “господаря на Загоре” – княз Фружин.
1425 -Още същата година войските на съюзниците овладели Видин и Оряхово.
1430 г. паднал в ръцете на османците и Солун, който по това време принадлежал на венецианците. Настъплението на османците продължило по посока на западната част на Балканския полуостров и Влашко.
1439 г. е ликвидирано Сръбското княжество от Мурад ІІ.
3. Кръстоносното движение срещу Османската империя в средата на ХV век.
40-те години на ХV в. най-активно на османската агресия се противопоставят полско-унгарският крал Владислав Ягело (1434-1444), трансилванският войвода Януш Хуниади и известният като Скендербег албански аристократ – Георг Кастриоти.
1439 г. Фераро-флорентинка уния: Опитвайки се да предотврати неотменната гибел на Византия, Йоан VІІІ Палеолог отправил призиви за помощ към католическия свят. В резултат – през 1439 г. на събора във Ферара и Флоренция била сключена уния между Рим и Константинополската патриаршия.
Извод - Унията трябвало да обедини усилията за противопоставяне на османската експанзия към Централна Европа и за спасяване на последните владения на Византийската империя. С НЕЯ Византия признавала върховенството на Рим в църковната област.
1443 - Успехите на османската инвазия разтревожили католическия Запад и на 1 януари 1443 г. папа Евгений ІV издал изрична була /грамота/, с която обявил кръстоносен поход срещу Исляма, който бил организиран от римския легат - кардинал Юлиан Чезарини. Въвежда се събирането на “кръстоносен десятък”. Рицарите били водени от полско-унгарският крал Владислав ІІІ Ягело и воеводата на Трансилвания Януш Хунияди, с участието, вероятно и на Фружин, назоваван “цезар на Загора”, в смисъл - цар на България, както и на сръбския деспот Георги Бранкович и влашкия княз Влад Дракул.
1443 г, лятото била събрана 25 хилядна кръстоносна войска, в гр. Смедерево, която се насочила към османските балкански владения. В нея участвали унгарски, полски, френски, чешки хусисти, немски рицари и сръбски войски. Целта била да се превземе Одрин и да се прогонят османците в азиатските им владения. В нейните редици се включили и зле въоръжени български селяни. Те показвали пътищата, осигурявали храна за рицарите и техните коне, разузнавали местоположението на противника. Османците отстъпвали, оставяйки след себе си изпепелени градове и села.
3 ноември - османците претърпели поражение при Ниш, след което към кръстоносната армия се присъединили множество християни от Балканите. Изворите свидетелстват за участието на българи в боевете при Пирот и Ниш и с конен отряд при превземането на София.
1444 г -Насочвайки се на юг рицарите превзели София, но преминавайки през проходитe при Златица и Ихтиман (прохода Траянови врата), затънали в дълбокия сняг. Тежката зима принудила рицарите да се върнат назад заедно с пленени османски военачалници тържествено влизат в Буда през февруари 1444 г. Мурад ІІ предлага мир.
1444 г.- така се сключило примирието в Одрин, последвано от Сегедския мир. (юли 1444 г) – слага се край на т.нар. “Дълъг поход”, който дал увереност на християнските владетели.
есента на 1444 г. обаче кръстоносците нарушили мира (Владислав ІІІ Ягело и Януш Хуниади, без съюзничеството на Г. Бранкович по внушение на папата организирали втори кръстоносен поход и отново навлезли, този път през Оршова, Видин, в пределите на Османската империя. Към тях се присъединяват 4 хил. бойци на влашкия войвода Влад. Те отново били подкрепени от местното население, макар отношението им към православните християни да било, все още, белязано от силната омразата към “схизматиците. Съставът на кръстоносната армия по най-общи изчисления възлиза на 20 000 души. Планът е да се достигне до Черно море през Дунавската равнина, а от там с кораби в Тракия, за да се атакува и превземе Одрин. За целта са привлечени за съюзници и византийски бойни кораби.” Българското население подпомага обсадата не само на Видинската крепост, от Разград към Варна с българска помощ са освободени редица крепости – Макрополис (около Евксиноград), Калиакра, Галата, Каварна и др.

10 ноември 1444 г - Но в същото време султан Мурад ІІ, който вече се възкачил на престола в Одрин /тогавашната, преди превземането на Константинопол, столица/, заплатил огромни суми на Генуа и, с помощта на нейния флот, прехвърлил 100-хилядна армия от Анадола в Румелия. Решителната битка се състояла край Варна, на 10 ноември 1444 г., където загинал и самият Владислав ІІІ, наречен впоследствие, Варненчик, по името на лобното му място.
По ирония на съдбата точно еничарските отряди - решават изхода на сражението; Османците минали в настъпление; убит кардинал Юлиан Чезарини, а само воеводата Януш Хуниади успял да се спаси с един отряд свои бойци. Загинали хиляди рицари, а с тях и кръстоносната идея.
Извод! С това фактически се сложил край на кръстоносното движение срещу османците, макар на следната - 1445 г. - една флота да навлязла по Дунав и да помогнала на, близо, 12 хил. българи да избягат във Влахия.
Битката при Варна представлява епилог на усилията за обединяване на европейските сили против османските завоеватели. Става ясно, че без единодействието на балканските народи не може да се спре османската агресия. (Георги Бранкович отказва подкрепата си за Владиславовия кръстоносен поход, а Скендербег отстоява Албания в отчаяно единоборство с Мурад ІІ.)
Двата похода не донасят промяна в живота и съдбата на българите. В бъдеще ще се правят много проекти за кръстоносен поход, но такъв повече няма да бъде организиран.
Първият етап от антиосманската съпротива се характеризира с опити за възстановяване на българската държава. Наблюдават се и първите прояви на антифеодален отпор срещу системата на двустранна експлоатация. Започват и първите стихийни прояви на разбойничество, на укриване на реколтата, на неплащане на данъци, които се засилват успоредно със засилването на феодалния гнет
1445 г. - една флота да навлязла по Дунав и помогнала на близо 12 хил. българи да избягат във Влахия.
Но победата на турците край Варна дълго респектирала западното войнство.
4. Антиосманска съпротива през ХVІ в. Втори етап (ср.на ХV до 80-те г. на ХVІ в.)
4.1. Укрепване на Османската империя през втората половина на ХV и нач. на ХVІ в.
Близо век и половина съпротивата на българите затихнала, поради установяването на здрава османска власт в бейлербейството Руммили. В същото време султаните продължавали своята експанзия в Средиземноморието и Централна Европа. Основен съперник на Ислямската империя била Австрия, включваща тогава остатъците от незавладяното от турците Унгарско кралство, управлявана от Хабсбургската династия, която наследила короната на Свещените римски императори. Турция трябвало да воюва и с Иран на изток, а по бреговете на Черно море, подвластните дотогава ханства в Крим, Казан и Астрахан, били притискани от Полша и Русия. Когато руският цар Иван ІV Грозни превзел Казан и Астрахан, сразил султанските еничари като не им позволил да го изтласкат от тези територии. Тази негова победа имала широк отзвук сред покорените от османците, славяни и въобще, православни християни, които виждали освобождението от Исляма като свързано с мисията на Русия, легендаризирано наричана “Дядо Иван” /по името на Иван Грозни, т.е Страшни/.
4.2. Нови форми на съпротива
Антиосманската съпротива била постоянен процес в българските земи. Създали се и трайно се използвали разнообразни средства, методи и форми на противодействие.
На преден план излиза въпросът за съхраняване на българската народност, а не за политическо освобождение на България. Християнската църква подкрепя и насърчава съпротивата срещу турската религиозна и народностна асимилация, като създава модел за поведение на християните. Тя канонизира “нови мъченици на вярата”, загинали, без да изменят на вяра и народ. Пример – 1515 г. златарят Георги, изгорен жив, заради отказа му да стане мюсюлманин; 1555 г. – сходна е и участта на обущаря Никола Софийски, убит от турците. Агиографската традиция изгражда техните образи като влага в тях ярки народностни добродетели. Същият мотив е застъпен широко и във фолклора – пример Балканджи Йово. Появява се тенденцията на намаляване на смесените бракове. Всичко това е рефлекс за национално самосъхранение.
А) Пасивна форма на съпротива – селската стопанска съпротива
При наличието на колосален военнополитически потенциал, съсредоточен в ръцете на османските турци, обяснимо защо нито един народ, нито едно общество по онова време не било в състояние да организира ефективна съпротива, за да отхвърли със сила завоевателите. Затова през първите векове на османското владичество пасивните форми на съпротива доминират. Това се отнася и за българите.
От средата на ХV в. военните фронтове се отдалечили от българските земи. Османската инвазия продължила към Централна Европа. Империята утвърдила своята управленческа система и засилила данъчния гнет. При променената обстановка икономическата съпротива станала най-масовата форма за противодействие на чуждата власт. Историческите свидетелства сочат многобройни примери на отклонение от данъчно облагане, укриване на произведената продукция, бягство от ангарии и повинности.
Османските данъчни регистри през ХV-ХVІІ в. са изпъстрени с данни за недобори от различни краища. За да избегнат плащането на данъци, селяните масово бягат от село в село или временно се укриват. Разпространена форма на протест срещу данъчния гнет са заявленията и оплакванията до висшестоящи органи и дори до централната власт. Особено активно се опълчва населението със специален статут -–войнуци, дервенджии и др., което понякога оказва открит отпор на султанските данъчни чиновници. Примери –
1617 г. не бил събран поголовният данък д ж и з и е от войнуците в Ямболско.;
1618 г. – мнозина от християните в Софийско се скрили, за да не платят същия данък.
1568 – избегнали ангарията – задължение към Осм. държава (работа на строежи в Цариград) – като се разбягали; 50 г. по-късно така постъпили и 100 д.от –Русенско, задължени да участват в ремонта на –Видинската крепост.
Б) Активна форма на съпротива - Хайдутството.
.=Движение на хайдутите- най-масовата и честа проява на въоръженото недоволство срещу чуждото господство.В буквалния смисъл- думата хайдути, на турски означава разбойници.
Причините за хайдутството често се коренят в личното отмъщение за поруганата, семейна чест. Постепенно неколцина и повече храбри мъже се събират в Балкана и нападат турски кервани, отделни представители на властта, а понякога дружините достигат до неколкостотин души и сериозно притесняват османското управление над цели градове и райони.
-Постепенно действията на хайдушките дружини обхващат почти всички райони на страната и стават повсеместно явление. Те се превръщат в нещо подобно на неформални институция, която функционира по определени правила.
Всяка чета имала свой ръководител – войвода, избиран с висшегласие. Спазвала се военна дисциплина. Организирани били в чети – рядко достигащи 100-200 души.
Малките бойни формации лесно се придвижвали и лесно се разпръсквали. Акциите им били насочени срещу османски чиновници, еничари, спахии. Нападали войнишки части, пренасящи “хазната”, градски чаршии, малки военни гарнизони, търговски кервани. Нападенията имат локален характер, но поради тяхната масовост и непрекъснатост резултатите им били от всенародно значение. Българите го възприемали като отпор срещу чуждата власт.
Участието в хайдушките дружини било доброволно. От българската войска хайдутите запазили важен знак – бойното знаме. Разчитали на помощта на местното селско население – то им осигурявало прехрана и сигурност. Хайдушките чети били единствената защита на народа и той поддържал славата на различни войводи и хайдути.
1454 - Най-старото известие за хайдути датира от 1454 г. и според него, лично султан Мехмед ІІ Фатих заловил, около София, воеводата Радич.
Хайдутското движение добива особено силни размери от ХVІ век насетне, в областите на Западна България и Македония. Неговото развитие, както и избухването на въстанията, често е инспирирано от конфликтите на Османската империя с християнския свят и на първо място с Австрия, какъвто е например, случаят с въстанието, оглавено от хайдушкия воевода Карпош.
Кр. на ХVІ век, в Битолското поле, действа Толе войвода, с отряд около 80 души. От това време са и легендарният Чавдар воевода, наред с Лалуш байрактар, чиито 300 мъже действали в Кожух планина и в района между София и Скопие. За това съобщават редица пътешественици като Безолт, Лескалопие или Брокиер.
ХVІІ век - хайдутите се съсредоточават, най-вече около София, откъдето са известни Петко Ильов, Петре Дундар, войводата Бързак и др.
1661 - Османският автор Евлия Челеби съобщава за 500-те бойци на хайдушкия предводител Байоуспели да овладеят Битоля. Евлия Челеби пише още, че друго основно свърталище на хайдути бил Габровски и Шипченски Балкан.
1638 - Явно хайдушкото движение придобило много сериозни размери, защото през 1638 г. била издадена нарочна фетва /писмено решение-призив на ислямския първосвещеник - мюфтията/ за “свещена война” срещу “християнските разбойници”. Но въпреки това и през ХVІІІ век действията на хайдутите продължили и дори се засили. Оттогава са известни воеводите Чокан, от района около Видин, Балчо и Алагьоз, от Кюстендилско, Папазоглу, около Оряхово, Чавдар хан, в Софийско, Страхил, край Пловдив и Пазарджик и мн. др.
Обобщение! Но хайдутството не било организирано и не носело ясно поставената идея за национално освобождение и възстановяване на Българската държава. По думите на проф. Николай Генчев, то представлява стихиен регулатор в отношенията между поробените и поробителите като респектира османските произволи на места и, по-важното, създава самочувствието и упованието у българите, чието оръжие може да покоси османците, макар и това да е спорадично. Затова и фолклорът пази спомена за мнозина хайдушки предводители, дори и жени, и в, честото, митологизиране на техните подвизи, стои стремежа към противопоставяне на завоевателите и извоюване на българската свобода.
4.3. Елементи на криза в османската политическа и
икономическа система през втората половина на ХVІ в.
Разгрома на османския флот в битката при Лепанто /1571/ и
промените в Европейския Югоизток в резултат на това.
ХV и ХVІ в. - Ренесансът довел до технологично изпреварване на Османската империя от Европа. Въпреки продължаващите завоевания при управлението на султаните Сюлейман І Канун (Законодателя, Великолепни) и наследника му Селим ІІ – военният устрем на империята се забавя. Първият симптом за това била битката при Лепанто.
8 ноември 1571 - османският флот бил катастрофално разбит от християнските кораби на Свещената лига (Венеция, Испания, Малта и някои италиански княжества), водени от испанския адмирал дон Хуан Австрийски, в акваторията на гръцкото пристанище Лепанто /на гр. - Навпактос/. Империята губи около 218 кораба и 20 хил. войници
Обобщение - Не след дълго Оманската империя се съвзела. поражение, но то имало силен, психологически смисъл - митът за непобедимостта на Исляма бил развенчан. Западна Европа, постепенно, преодолявала респекта от поражението над кръстоносците на Владислав Ягело, от средата на ХV век.
Но това е периодът на най-засиленият данъчен, религиозен и, въобще, военно-политически гнет над подвластните, християнски народи, чрез който Империята целяла да усмири и укрепи своя тил и да набави нови, големи средства за продължаване експанзията й на запад.
1. Настъпила криза във финансовата и данъчна система – настъпило обезценяване на османската сребърна монета – акчето, което в края на ХVІІ в принудило султаните да проведат парична реформа. Постъпленията във фиска обективно намалявали, а недоборите от данъци нараствали. Несправянето на местните власти със събирането в пълен размер и навреме на данъците довело до налагане на нова система на откупуване на данъците – илтизам. Злоупотребите на откупчиците – кара местното население да се отклонява от изплащане на данъците, а това от своя страна води до намаляване на приходите на хазната. Така се образува порочен кръг, от който страдали интересите на страната.
2.Отслабване на централната и местната власт – разрастващата се корупция сред държавния апарат довежда до рязък спад на авторитета на властта по места, а това от своя страна води до спад и на влиянието на централната власт, вкл. и на самия султан.
3.Аяните и деморализация на спахиите. Отслабването на властта по места довело до издигането на местни първенци, наречени – аяни, които владеели огромни парцели земи и личното им богатство се превърнало в основа на нарасналото им политическо влияние по места. Не случайно от техните среди през ХVІІІ в. произхождали първите значими отцепници, които отхвърляли властта на султана над своите земи. Обезценяването на акчето довело и до спад в доходите на спахиите – които все по-често се стремели да се отклонят от военна служба предвид неуспешните войни срещу християнска Европа. Това понижило боеспособността на спахийската конница.
4.Еничарският корпус – упадъкът засегнал и него. С течение на времето се стремели все повече към лично обогатяване – закупували къщи, в които издържали свои наложници; някои започнали да се занимават с търговия, занаяти дори лихварство – всичко това е в пълно противоречие с османските етични норми. Стават нестабилен елемент.
Аналог! - Стават нестабилен елемент, върху който се крепи империята – тази нестабилност се изразявала и в честото им участие в множество преврати срещу султанската власт, доближавайки ги в голяма степен до положението на преторианската гвардия в Древния Рим. Всичко това се отразило на цялостната боеспособност на османската армия, което се отразило във войните срещу европейските държави.
4.4. Австрийската империя начело на християнската
антиосманска коалиция /1593 - 1606 г./
1593 - Хабсбургите преминали в настъпление и оглавили европейската християнска коалиция срещу Османската империя. Това дало отражение и върху надигащото се поробено население на Балканите.
1595- Австрия имала за своя съюзник влашкия воевода Михаил Храбри /1593 - 1601 г./, който предприел набези на юг и неколкократно достигал Пловдив и Одрин. 1595 г. те превзели и разгромили много градове и достигнали София. Той бил активно подпомаган от многобройните хайдушки отряди, водени от бълг. Баба Новак, от далматинския сърбин Дели Марко и др.
4.5. Подготовка, избухване и погром на Първото Търновско въстание – 1598 г..
Общото недоволство сред българското население скоро се превърнало в организиран опит за въстание. Българите започнали подготовката на въстание, ръководено от дубровнишките търговци Павел Джорджич и братя Соркочевичи, заедно с никополския първенец Тодор Балина. Към тази политическа дейност активно участие взели и православните духовници – гръцкият търновският архиепископ Дионисий Рали, чието потекло водело към знатната византийска фамилия на Кантакузините, русенския владика Йеремия, Спиридон Шуменски, Теофан Ловешки, както и владиката на Романия /т.е. Тракия, Пловдив/ Методий.
1590 г. - в навечерие на Австро-турската война Дионисий Рали посетил Русия с важна църковно-политическа мисия, която вероятно имала връзка и с по-късните му действия. Съзаклятието обхванало цяла Северна България и голяма част от Тракия като били установени връзки с австрийския император Рудолф ІІ и влашкия воевода Михаил Храбри.
1598 г. - влашките отряди, за пореден път, проникнали на юг от река Дунав и в резултат на това, през септември с.г. избухнало въстание в Търново. От Търново в организационното ядро се включили 80 души, от които 12 свещеници. В Никопол са привлечени 23 духовници и 40 миряни. Теодор Балина обикаля старопланинските проходи и целият район, за да организира населението по селата. Заклева в името на българската свобода селските попове и първенци и създава първите локални въстанически звена в антиосманската съпротива. Както вътрешната, така и дипломатическата подготовка на въстанието били впечатляващи. Но ходът на събитията не потвърдил очакванията. Българите посрещат офанзивата на Михаил Храбри към България през есента на 1598 г. с реална намеса в събитията. Те се стичат масово във влашките войски, които преминават Дунава и разбиват турците при Никопол, опожаряват Видин и Рахово и стигат до София.
септември 1598 - Първото търновско въстание избухва през септември 1598 г. в Търново. По непотвърдени данни за неговата самоличност, за български цар бил провъзгласен някой си потомък на Шишмановската династия и въздигнат с името Шишман ІІІ. Според Дионисий Рали срещу османското господство се вдигнали няколко хиляди души.
1598 Но срещу въстаниците били изпратени организирани, султански войски и не след дълго то било потушено. Водачите му потърсили спасение в бягството отвъд Дунав - във Влахия или в Русия, а отрядите на Михаил Храбри се оттеглили, последвани от хиляди бежанци. (40-60 000 българи забягват във Влашко. Има податки за по-голям мащаб и разпространение на въстанието) През същата 1598 г. бил убит и охридският архиепископ Варлаам, а пред стените на Нишката крепост европейците видели стотици избити хора. ( По данни на австриеца Фридрих Зайдел - набити на кол глави на български селяни – край Ниш; стотици избити от двете страни на пътя пред София)
Дионисий Рали и Теодор Балина – емигрират на север от Дунав, а след това в Русия. Обобщение - Първото търновско въстание имало две важни следствия. Първото – включването на българи в политическите планове на османските врагове и включването им в евентуални общи военни действия. Второто – разбуждане на политическата активност на българското общество.
Докато траели тези събития, охридският архиепископ Атанасий Риеза посетил Италия, Австрия, Испания и Русия, търсейки подкрепа за едно бъдещо въстание в земите на Албания и Македония, но то така и не било организирано и вдигнато, поради погромите в Търново.
5. Българските въстания в края на ХVІІ век.
През ХVІІ век Австрийската империя, в съюз с Папството и целият католически свят, продължавала да оглавява борбата срещу Османската империя, която постепенно навлизала в криза и преминавала апогея на своята мощ.
5.1. Нарастване на напрежението в Османската империя през ХVІІ век.
Политическата дейност на православното и католическо българско духовенство.
1615 - 1616 Така се стигнало до подписаната в конвенция с Хабсбургите, която гарантирала свобода на католиците в пределите на Османската империя.
1622 г.- в Рим, била създадена Congregatio de propaganda fide – (Конгрегация за разпространение на вярата) организация, имаща за цел да пропагандира и разпространява католицизма и униатството сред населението в Югоизточна Европа. В българските земи, вече имало един, обособен султански хас - в рударското селце Чипровци, заедно с Копиловци, Железна и Клисура - населяван с католици. Тази общност възникнала първоначално, от заселилите се тук, още през ХІV век, саксонски миньори, които разпространили католическата вяра сред местното население, което, иначе, запазвало своето, българско, народносно самосъзнание.
Създаване на Българската католическа кустодия:
В 1595 г. в България пристигнала францисканската мисия, изпратена от папа Климент VІІІ и ръководена от босненеца Петър Солиант. Тя успяла да привлече към католицизма някогашните еретици-павликяни от някои райони около Никопол, Свищов и Пловдив.
1624 г. тази францисканска мисия получила официален статут на кустодия /дарохранителница в католически храм, т.е. сред католическа общност/, а в
1642 г. била учредена Софийската, католическа архиепископия, в оглаве с общ нейн архиепископ, наедно с това и викарий на Влахия и Молдова.
1644 г. възникнала втора архиепископия - в Марцианопол /Девня/ и католически владици на българската кустодия били поставени в Скопие, Охрид, Признен и Никопол.
Сред българските католици, които имали високо образование, получено главно в Италия се изявили имената на Илия Маринов, Филип Станиславов, Петър Богдан и Петър Парчевич, чиято книжовна дейност - била на латински или на илирийски език - съставлявала същностна част от българската, писмовна култура през ХV-ХVІІ и началото на ХVІІІ век. Софийският архиепископ Петър Богдан развил широка политическа дейност и, заедно с марцианополския - Петър Парчевич, популяризирал българската култура и кауза в редица европейски столици.
Обобщение. Възможността за установяването и дейността на католическите мисии в българските земи била резултат от все по-принудителната, преди всичко икономическа, интеграция на Османската империя със Запада. Традиционната, стопанска система на ленно-спахийското земевладение и поземлени отношения бавно, но необратимо се рушала. Постепенно прониквали стокови, предкапиталистически отношения в османския пазар и дотогавашната икономика ерозирала. Това дало отражение и върху цялостния, обществено-политически климат в Османската империя като, същевременно, било съпътствано от отслабване на централната власт, което дало възможности и за произволна експлоатация от страна на местните управници и влошило, неимоверно, положението на покореното, производително население.
5.2. Войната на Османската империя със Свещената лига /1683 - 1699 г./
Кризата в Османската империя.
1682 г. избухнала поредната война на Османската империя срещу Свещената лига на християнските държави Австрия, Полша, Русия и Венеция. Войските на султана претърпели тежко поражение пред стените на Виена
1683 Отрядите на полския крал Ян Собйески обърнали турските войски в паническо бягство и те започнали да се оттеглят от Средна Европа. Австрийският пълководец Евгений Савойски достигнал дори до Белград, а в Северното Причерноморие, руските казашки отряди притиснали, васалното на Портата, Кримско ханство.
5.3. Второто Търновско въстание - 1686 г.
Това, за пореден път, активизирало освободителните движения сред българите и в Москва се явил Ростислав Стратимирович, представяйки се за потомък на цар Иван Страцимир, титуловайки себе си като търновски княз и спечелил на своя страна руския патриарх Йоаким ІІІ. Добре позната е неговата идея да се обедини православното население на Балканите под духовната власт на руската църква. Впоследствие Р.С. се сгодил за патриаршеската племенница - княгиня Мария Дубровска.
1686 г. - Ростислав Стратимирович, заедно с брата на своята годеница - княз Савелий Дубровски, оглавил Второто Търновско въстание. Първоначално то обхванало голяма част от Северна България и земите на Софийския санджак (тежки сражения с около 4 000 д. въстаници), но османските власти изпратили значителна войска, овладели Търново и останалите въстанически центрове около Габрово.
Водачите на въстанието - Ростислав Стратимирович и Савелий Дубровски се укрили в Рилския манастир, откъдето успели да се прехвърлят в Русия, но българското население на Търновско, Габровско, Никополско, Златишко и Софийско заплатило с цената на жестоки репресии. Информацията за въстанието е известна само по един извор – хрониката на рода Ростиславови-Дубровски – сега изчезнала.
5.4. Чипровското въстание - 1688 г.
Продължавайки настъплението си, австрийските войски достигнали Железни врата - при устието на Тимок в Дунав и, подпомогнати от доброволни български, сръбски и влашки отряди, превзели Кладово и Оршова. Чипровските католици започнали подготовка за въстание и бил създаден многоброен отряд, начело в Георги Пеячевич, Богдан Маринов, братя Михаил и Ив. Станиславови и Лука Андренин. Надигнали се и редица православни села от Видинско, Берковско и Пиротско. Около самото Чипровци и в местността Жеравица край гр.Кутловица (дн. Монтана) били издигнати укрепени лагери.
Изпратените османски войски оглавил унгарският благородник, протестантът Имре Тьокьоли, които се противопоставял на католическите Хабсбурги. Той атакувал Жеравица и Чипровци и нанесъл тежко поражение на бунтовниците. Северозападна България била разорена, а голяма част от населението търсела спасение чрез бягството в Банат и Влахия. Малкото оцелели въстаници около Георги Пеячевич се присъединили към войската на австрийския принц Лудвиг Баденски, който междувременно успял да завземе значителна част от северозападните балкански територии. Друга австрийска армия - на генерал Пиколомини - навлязла в Косово.
1690 г. - австрийците достигнали и до Тракия и заплашвали османските гарнизони в Пловдив и Одрин.
1689 г. се надигнали и българите в Разградско, независимо от компактното мюсюлманско население в района.
Южна и Западна България - действал един отряд от близо 4000 хайдути, воден от легендарния Страхил воевода, включващ, освен българи и немци и унгарци и на практика контролирал територията от Кюстендил до Ниш.
5.5. Карпошовото въстание - 1689 г.
Въпреки поражението на Чипровското въстание съпротивителното движение на българите продължава да се развива възходящо. След като католическите войски на Австрийската империя овладели Ниш, в Северна Македония избухнало мощно въстание, водено от хайдутския предводител Карпош, който влязъл в Крива паланка и Куманово и се обявил за кумановски крал. Начело на 5000 бойци той достигнал Косово и се присъединил към крал Леополд І, който издал указ за провъзгласяването на Карпош за генерал и княз. Впоследствие въстаниците овладели и Скопие, след което предали града на австрийските власти. Една година районът от Кюстендил до Скопие бил свободна територия.
Срещу Скопие обаче потеглил Халил паша, начело на 18000 аскери. Австрийските части, след като подпалили града, се оттеглили на север, а воеводата Карпош бил пленен и екзекутиран. С кървави насилия и това въстание било потушено.
Армията на Леополд постепенно се оттегляла и това разколебало вярата на православните християни в безкористната подкрепа на католицизма, още повече австрийците го налагали твърде брутално, без никакво уважение и зачитане към народностната и верска идентичност на българите.
Обобщение - С погрома на последното, Карпошово, въстание приключил един цял период на въоръжените борби на християнското население и, главно, на българите срещу османската власт. До този момент техните надежди били свързани с упованието в кръстносното оръжие на Запада и на първо място - у Хабсбургите. Но Австрийската империя се задоволила да отблъсне османската инвазия от пределите на Централна Европа и, виждайки невъзможността безпрепятсвено да установи католицизма на Балканите, постепенно се оттеглила от сблъсъка.
Войната на свещената коалиция срещу Турция продължава до януари 1699 г. Тогава е подписан Карловацкият мирен договор. Според него Османската империя за пръв път губи част от европейските си територии. През последното десетилетие на ХVІІ в. бойните действия се отдалечават от българските земи и не са толкова интензивни. Освободителните опити на българите постепенно стихват.

Обобщение и заключение: Ред причини предопределят неуспеха на българската борба срещу завоевателите. Кои? - Османската империя през ХV-ХVІІ в. разполага с неизчерпаем на практика, човешки и икономически потенциал. Импулсирана от агресивния ислям, тя е в състояние да се разправи с надиганията на българите.
Обществените сили, които възглавяват съпротивата, са различни. Те се оказват твърде немощни, за да организират координирани широкомащабни действия. Географското положение на българските земи обуславя особеното внимание към настроенията на поданиците там. Те са в непосредствена близост до имперската столица. Затова турската власт е особено чувствителна към българските бунтове. Слабостта на българите ги принуждава да търсят чужда помощ. Това поставя техните цели в контекста на международната политика. Враговете на Османската империя често са движени от мисълта за завоюване на нови територии. Техните интереси съвпадат с българските само по линията на общия неприятел. Никоя от чуждите сили не воюва за възстановяване на българската държавност.
Неуспешните опити за отхвърляне на чуждото владичество са съпроводени с масови изселвания на българи. Те засягат области, застрашени от отмъщението на завръщащите се турци. През целия период хиляди българи се преселват в Трансилвания, Банат, Влашко и Молдова. Някои от тях запазват етническото си самосъзнание (българите-католици в Банат и др.), а други постепенно се претопяват сред останалите народности. Изселванията обективно затрудняват бъдещата съпротива на българския народ.
Чрез ревностното съхраняване на народностната и верска идентичност, въоръженото надигане на българския народ е доказателство за живия спомен за държавния суверенитет и стремежа към негово извоюване, въпреки непосилните условия на османския режим.
Споменът за независимата българска средновековна държава е пренесен в следващия период – Възраждането. Тогава той получава възможност за реализация