Одата „Паисий” от цикъла „Епопея на забравените”
Иван Вазов
ЛИС




1.Иван Минчов Вазов е класически български писател, академик, смятан за патриарх на българската литература. Като първият професионален писател в българската културна история, той превръща литературата в свое единствено призвание и съдба. Вазов е живата връзка на две епохи – Българското възраждане и следосвобожденското време. Връзка е не само литературна, но и духовно традиционна. Като художник от възрожденски тип Вазов мисли в подчертано народностни категории. Той се стреми да изрази не толкова чувствата на отделния човек, колкото копнежите на целия народ. В пъстрото многообразие на живота народният поет търси преди всичко големите национално-исторически обобщения. Художественият стремеж на Вазов е отражение на социално-битовата и национално историческата картина на човешкото битие. Неговият характерен епически размах се определя от пълнотата, с която той обгръща облика и развитието на българското общество. Това превръща творчеството му в истинско българознание.
В поезията на Вазов битува величието, което той свързва с темата за патриотизма. Патриотизмът за него е обичта към България, докато при Ботев е любовта и омразата. За Вазов България е народът като цяло – народът в неговото историческо битие; народът с неговата земя – красотата на природата; с неговия език – езикът като най-съвършен инструмент на един народ да развива културата си...
Основна тема в творчеството на Вазов е борбата на българския народ за национално освобождение. Към тази тема той се връща постоянно и я претворява в различни по жанр творби: първите му стихосбирки “Пряпорец и гусла”, “Тъгите на България”, “Избавление”, както и в цикъла “Епопея на забравените”. С тези произведения Вазов прониква дълбоко в епохата на Възраждането, чувства бунтовния дух и създава безсмъртни образи.
Иван Вазов написва поетичния цикъл „Епопея на забравените” няколко години след Освобождението. Големият поет с болка открива, че в променящата се следосвобожденска България споменът за великите ни възрожденски дейци избледнява в съзнанието на народа.
Вазовата „Епопея” включва дванадесет оди, почти всяка от които назовава известна историческа личност. Имената Левски, Паисий, Бенковски...
2. Характерна специфика притежават много от творбите в „Епопея на забравените”, каквато е например одата „Паисий”. Тук Вазов ни запознава с историческа личност, с цел да я запази в съзнанието ни, в съзнанието на българския народ. Делото на Паисий е свещено и много ценно, свързано с историята на България. Така съвременниците се запознават с миналото, с тежките времена на родината ни, с тъгите на народа- мъка, бедност, мизерия. В образа на Паисий народният поет открива личността, която, чрез словото си показва непримиримост към родоотстъпничеството, с желанието да събуди, да изостри усета за национална идентичност и национална гордост.
3. В самото начало на лирическото произведение Иван Вазов ни „потапя” в далечното и непознато минало, в една неизвестност, обгърната с мистичност:
Сто и двайсет години... Тъмнини дълбоки!
Първият стих на одата визира разстоянието между времето на завършване на “История славянобългарска” и времето на Иван-Вазовата творба. Поетът насочва своя взор назад, към миналото, към онзи не толкова далечен в исторически план, но твърде различен в човешки план период - времето на Паисий.
Типично за повечето му произведения, патриархът на българската литература описва подробно картината като най-напред споменава мястото на действието „вдън горите атонски високи” , а след това и битовата обстановка „скромна килийка, потънала в сън”, където представя и лирическия си герой „един монах тъмен, непознат и бледен” – Паисий. Авторът противопоставя смислово прилагателните „беден” и „тъмен”. По този начин той поставя героя на границата между две епохи- тъмното Средновековие и светлото Ново време. Само в два стиха Вазов митологизира личността на Паисий Хилендарски.
Следват куп въпроси, на които все още няма ясен отговор. Тук Иван Вазов е загадъчен относно по- характерните черти на личността и живота му. Подходът на поета е добре обмислен – подтикване на читателите да намерят някъде в одата отговорите на многобройните питания...
Съсредоточен върху написването на житието, Паисий забравя всичко навън, „дори и небето!” Но той приключва. Слага „Конец!” на своята цел и е доволен, защото делото му е свещено. Родолюбивият дух на Паисий повежда българския народ по „пътеката” на времето назад към неговата славна история, за да му посочи изгубеното на един героичен народ:
"От днеска нататък българският род
история има и става народ!"
Гордостта на Хилендарски е видна, а това кара читателя да почувства полъха на Бяло море, да чуе шума на вълните му и монотонните речи в манастирите по бреговете му. Монахът на „горите атонски” не само буди съзнанието у нас, но го и укорява:

Горко вам, безумни, овци заблудени,
със гръцка отрова, що сте напоени,
дето се срамите от вашия брат
и търсите пища в гръцкия разврат,
и ругайте грешно бакини си кости,
и нашите нрави, че те били прости!
Та не вашто племе срам нанася вам,
о, безумни люде, а вий сте му срам!
Срамът на тези „овци заблудени” повелява точно назоваване на славни примери от историческата участ на народа, насилствено „потопени” в тъмния мрак на духовното робство. То води до забрава на род, име и човешко достойнство. Паисий се обръща към всеки почувствал духа на дедите в съзнанието си. Той живее в общата историческа памет на времето, обобщена в летописа на светогорския монах:
Четете да знайте, що в стари години
по тез земи славни вършили деди ни,
как със много кралства имали са бран
и била велика българската държава;
Историческата памет е съхранила доказаната слава на България. Духът на Паисий броди из славните, горди времена на българското минало. „Среща” се с велики царе и пълководци, които с много борбеност и усилия доказват България в европейския югоизток. „Разговаря” с народната памет, но и отправя съвет към тези, които ще прочетат написаното. Житието е завет, дар от монаха с молба да бъде разпространявано и да стигне до всеки един българин, дори там „де българин страда, въздиша и гине”. Вазовият герой казва нещо много вълнуващо- силата на житието:
младий прави мъдър, а стария – млад...

4.Последните думи на монаха крият голям смисъл, така както първите:
О, неразумни юроде! Поради что се срамиш да се наречиш Болгарин?...
Срамът- тежкия порок на всеки българин, а Вазов успява да го опровергае, чрез изповедта на своя герой, чрез истината, защото действителността е представена такава, каквато е.

Силна е всяка една дума на Паисий, криеща в себе си голям смисъл и точно това е интересното и вълнуващото в одата- разнищване на значимото, а то е много.
Това е преразказаната история от монаха, която възкресява националното самочувствие, поражда желание за нова държавност, за запазване на българската национална свобода, но и която определя целта му:
...и фърляше тайно през мрака тогаз

най-първата искра в народната свяст.

Пред неговото славно дело се прекланя поетичния дух на Иван Вазов в поемата „Паисий” от цикъла „Епопея на забравените”. Това е и една от основните теми в неговото творчество- Изграждане на националния пантеон на героите. Мисля, че и авторът е постигнал своята цел в едноименната ода- увековечава образа на Паисий, така че той се запазва трайно в съзнанието на българите.